Пост и достойнство
АНДРЕЙ ДЕСНИЦКИЙ
Началото на поста съвпадна с остра обществено-политическа криза, да го кажем по-точно – с масова психоза. Сега няма да говоря за политика, но ще кажа нещо за хората, без оглед на политическата им позиция… Веднага излезе на бял свят познатото, вътрешното: ние сме нещастни и безсилни, постоянно ни обиждат и се готвят да ни убиват злобни тъмни сили, с които сами не можем да се справим; надяваме се на само на някой могъщ, но и той ли едва ли ще и помогне. Остава ни само да крещим или безволево да примираме от ужас.
Още веднъж ще подчертая, че това се виждаше във всички политически лагери. И е просто – всичко това е “родилната травма” на нашето общество, опитът от революциите, репресиите и войните на двадесети век, в които човекът твърде често се превръщаше в разходен материал. А онези, които не се съгласяваха, които рационално се опитваха да обясняват обстановката и да действат за нейната промяна, тях убиваха първи. Един такъв противоестествен подбор.
Какво общо има постът с всичко това? Там е работата, че отношението към поста и изобщо към духовния живот често произтича пак от същите предпоставки. Аз съм нищожно, незначително същество, играчка в ръцете на тъмните сили и да ме извади от тях може само ангел небесен или всесилен старец, но пък такъв няма и скоро май няма да има. Остава ми само да се паникьосам или да изпадна в ступор. Не са ли именно от такъв порядък ужасите за единния данъчен номер, за всесилните бесове или юдеомасони, не идва ли оттам невротичната изкривена религиозност, която по-скоро пречупва, отколкото да изцели човека? И в поста всичко това се изостря.
Но нека се вслушаме в това, което Църквата говори за поста и към което и призовава в тези постни дни. Канонът на св. Андрей Критски… В него няма почти нищо от онова, което свързваме обикновено с постническата религиозност. Няма го безкрайното предъвкване на дребните грехове, няма ги подробните кулинарни правила, няма нито духоносни старци, нито страшни юдеомасони.
А какво има в него? Диалог на грешника със собствената грешна душа; откровен разговор, който протича пред Бога и над страниците на Писанието. И тази душа не е безсилен урод, не е играчка на злите сили. Историята на нейното грехопадение и въздигането, към което е призвана, е равностойна на цялото Свещено Писание – поне за мен, защото това е моята душа и друга няма да имам.
Не говори ли за същото и Плачът Адамов, който ни въвежда в поста във вечернята с последованието на прошката? Този плач не е за това, че недостатъчно съм постил и малко съм се молил, или че съм се карал с някого и изобщо за това, че нещо не ми се е получило и дано полека-лека да се оправи. Той е за загубата на Рая и за това как отново да го придобия. За това, че загубата ми е ослепителна и огромна; тя е по-голяма от целия свят. За по-малко и аз не съм съгласен.
А главното е, че покайният канон, обърнат към душата ми, не прехвърля отговорността на някой друг, а призовава нея самата към действие. Съществуват само Бог и душата; всичко останало са обстоятелства и техните отношения. Обстоятелства, не съдържание. Да, имало е съблазни, но те са задължителна част от пейзажа и тук не става дума за тях.
Впрочем, ние не сме отшелници и живеем в обществото. Значи ли това, че по време на постите трябва да се скрием от всичко външно, свеждайки общуването си с другите до задължителния минимум? Добре е, ако някой успява в това, но то е изключение. Постът често се превръща във време на някакво особено напрежение в отношенията между християните – кой бил прав, кой крив…
За всичко това в навечерието на поста говори апостолското четиво на Литургията: “Немощния във вярата приемайте без препирни за мнения. Един вярва, че може да яде всичко, а немощният яде зеленчук. Който яде, да не презира оногова, който не яде; и който не яде, да не осъжда оногова, който яде, понеже Бог го е приел. Кой си ти, който съдиш чуждия слуга? Пред своя Господар стои той, или пада. И ще бъде изправен, защото Бог е мощен да го изправи” (Рим. 14:1-4).
Обикновено разбират тези думи като указание “да си гледаш в твоята паничка”, с една дума, мярата на поста е различна за всеки и не трябва да се сравняваш с другите. Това е правилна мисъл, но апостол Павел не е писал за това. Той изобщо не говори за поста, а за спора, който раздирал християнската общност. В онези езически времена на пазара се продавало месо, останало от езически жертвоприношения и купувачът не е можел да бъде сигурен, че купената мръвка не е била преди това посветена на Зевс или Афродита; да не говорим, че юдейските правила за ритуално чистата храна въобще не се спазвали от месарите на пазара. Какво да правят? Едни решили да се откажат от месото изобщо, за да не би случайно да се осквернят, други спокойно си ходели на пазара и не мислели за нищо лошо.
За да стане по-ясно, ще дам пример от съвременността. Да предположим, че някъде се продава вносна стока с бар-код, произведен от някакви ужасни юдеомасони и, за да го купиш, трябва да посочиш своя единен данъчен номер. Ужас, кошмар за някои православни – да купиш нещо такова, че и да го изядеш, значи да се продадеш на антихриста. Особено пък в постно време. А други православни казват: нищо страшно, всичко е от Бога; да Му благодарим – и хайде на масата.
Павел казва и на едните, и на другите: нека всеки да решава за себе си, но не натрапвайте решението си на останалите. В Църквата няма нито обновленци, нито мракобеси, а само християни, които стоят пред своя Господ, и даже ако някой е паднал, Господ ще го изправи.
Ако Канонът на св. Андрей ни призовава да възстановим собственото си достойнство, то апостолското четиво ни призовава да уважаваме чуждото. Да, и в единия, и в другия случай става дума за падение, може би дори за много сериозно падение, но въпросното уважение не прилича на изтърканата “политическа коректност”, готова всичко да приравни с всичко и да приеме за норма каквото си пожелаете. Нормата тук наистина е пределно висока и нашето несъответствие с нея очевидно – но е очевидно и онова достойнство, към което сме призвани и което сме длъжни да уважаваме в другите, даже и принципно да не сме съгласни с тях.
Именно това уважение към себе си и към другите катастрофално не ни достига, особено след съветските десетилетия, които така ярко оживяват в последните дни – не само в паметта, но и в заобикалящата ни действителност.
Много често не ни достига уважение към човешкото достойнство и в църковния живот. Мисля, именно тук е коренът на много наши проблеми, на нашата неувереност на онази агресивност, зад която неувереността се крие.
И ако си спомним за обществено-политическия живот, мисля си, че именно това неумение да уважаваме себе си и другите кара постсъветските страни да се мятат от диктатура към хаос и обратно, в мъчително търсене на пътя си. Сменяме флагове и национални химни, приемаме нови закони и избираме нови управници, но решението на основния ни проблем лежи на съвсем друга плоскост. И по време на Великия пост това става особено ясно.
Превод: Пламен Сивов
