Детето: от раждането до седемгодишна възраст

Автор: свещ. Анатолий Гармаев

Превод от руски: Пламен Сивов

източник: сп. Православен християнин, бр. 1, 2000 г.

Авторът е директор на Волгоградското епархийско училище за православна катехизация и църковна педагогика “Преп. Сергий Радонежски”.

След раждането има няколко етапа, няколко момента, в рамките на които съществува рискът за засилване на Его-нивото у още безсъзнателното дете и пресъхването на нивото на Съвестта.

Понякога се случва майката поради една или друга причина да изостави детето си. Например, след раждането детето заболява и майката е принудена да го остави в болницата. Майката не е допускана там. Тя и детето са в различни отделения. Детето остро преживява момента на раздяла. Първите три години, и особено първата половин година, детето е отдадено на майката с всички сили на душата си и се намира под нейна закрила. Душевното зрение на детето изцяло поглъща състоянието на майката и изцяло зависи от нея. Затова и в бебешката възраст е недопустима каквато и да било раздяла между детето и майката. Ако такава раздяла се случи, детето остро преживява своята изоставеност. С какво да сравним това състояние? Навярно на всеки човек някога му се е случвало нещо подобно: вървиш сред полето през нощта, тъмно е. В началото не те е страх, а после някакъв страх се появява, и в някакъв момент си казваш: “Сам съм в тази бездна на ужаса и не знам какво да правя; зад мен няма никой, пред мен няма никой, а над мен – бездна…” Подобно усещане за ужас преживява и детето, откъснато от майка си. Мигът на отделянето се изживява като пропадане в пропаст. Преживяното от детето в ранно детство се запазва в подсъзнанието му за цял живот. От такива стресове, между другото, водят началото си и много силни, упорити психопатии, които се развиват в детето в зависимост от различните Его-доминанти и се проявяват или в интензивна война с майката, която може да тече и явно, и скрито, или се изливат в неразбираемо чувство на тъга при всяко появяване на майката. Внезапно майката започва да усеща, че синът й или дъщеря й не я забелязват, че са равнодушни, увлечени от своите неща, но тя не може да си даде разумно обяснение.

В крайна сметка отговорът е такъв: това е психопатологична реакция на сина или дъщерята спрямо майката вследствие на това, че някога е било преживяно откъсването, ужасът на изоставеността. Естествено, на първо място това се отнася до изоставените деца, отгледани в детските домове. Всички те имат този синдром на изоставеността, който се проявява през целия им живот и който дори се предава по наследство. Изключително трудно е да се излезе от това състояние. А при сегашното ниво на педагогиката, когато сме загубили представа практически за всички нравствени действия, които позволяват на човека да се върне в нивото на Съвестта (болшинството от нас нямат и понятие за него, тъй като това понятие беше изкоренено от педагогиката още от 1917 година), връщането на човека от синдрома на изоставеността ми се струва почти невъзможно.

Аналогично състояние на отхвърляне или ужас от изоставеността детето изпитва в момента, когато майката вътрешно го отхвърля. Това се случва по следния начин: детето започва да капризничи. Майката в началото объркано се опитва да намери причината на каприза, но капризът не спира. Всичко необходимо вече е направено, всички майчини сили са изчерпани, и в някакъв момент майката се срива. В момента на срива тя преживява силен изблик на гняв: “Върви по дяволите!” – дори до такъв вътрешен вопъл. И в тази минута с цялото си естество тя преминава в Его-нивото. Именно това е отхвърлянето.

Истинското майчинско чувство спрямо детето се проявява само на нивото на Съвестта. Всеки преход в Его-нивото представлява отхвърляне на детето. Майка, преживяла отхвърляне по време на гнева си, раздразнена, в изблик на ненавист, за миг позволява на детето да преживее състояние на ужас, на изоставеност. Към това се прибавя и много силната психологическа реакция, която се излъчва от майката в състояние на гняв. В такова състояние тя запечатва състоянието на изоставеност в душата на детето. Това запечатване е така силно, че може да бъде оценено като проклятие.

В този момент детето обикновено е отворено спрямо майка си и подсъзнателният натиск от нейна страна мигновено запечатва в него състоянието на ужас. Като резултат, детето, преживяло такъв ужас, получава психопатологичен синдром, който може да се прояви по следните начини: необщителност с околните, невъзможност да установи контакт с тях, трудности в общуването с връстниците, с възрастните, саможивост в крайна форма, озлобление, принципно и упорито самотничество. Именно чрез тези неща се проявява печатът, сложен от майката още в кърмаческата възраст и в периода до седем години.

Най-важният и отговорен период, когато майката изобщо, под никакъв предлог не бива да изоставя детето си, е периодът от раждането до пет годишна възраст. До петата си година детето се намира под тънък майчин покров и затова всяко разкъсване на този покров се преживява много болезнено. Затова и до петата година е недопустимо майката да изоставя детето си за повече от петнадесет дни. Колкото е по-малко детето, толкова по-кратък е този срок. Например, тримесечното бебе изобщо не може да понесе дори едночасовата раздяла с майка си. Не случайно в много народи съществува традиция майката да бъде неотлъчно с детето си до петата му година. И досега едни от най-стабилните в психологическо отношение култури са тези, в които майката привързва детето на гърба или на гърдите си и постоянно го носи със себе си. Съвършено нелепи са препоръките на съветските и много западни педагози да се приучва детето колкото може по-рано да отвиква от майчините ръце, по-бързо да бъде “приучвано към самостоятелност”. В крайна сметка нищо по-варварско не може да бъде измислено. Такъв възпитателен метод може да възникне единствено на Его-нивото, например, за да освободи майката като производителна сила, нужна на обществото. Това безнравствено освобождение на майката заради обществената й полезност се оправдава чрез твърдите правила на цялата социално-икономическа система.

Децата са принудени да се примирят с това, но на каква цена и по какъв начин? чрез преход в Его-нивото. Те излизат в Его-нивото и, веднъж попаднали там, започват да си търсят развлечения. Именно затова огромната част от съвременните деца с удоволствие се хвърлят в най-безсмислени чисто развлекателни игри. Те с удоволствие прекарват времето си в детските градини, идват си в къщи и не могат да разберат защо майка им ги е прибрала. Те страшно искат да бъдат там. Майка им идва да ги вземе от детската градина, но те не искат да си тръгнат, защото са преминали в Его-състояние, в Его-развлечение и в това състояние са готови да прекарат дни и нощи. Други деца пък излизат в Его-игрите, те се затварят в ъгълчетата си, намират си някакви свои занимания и могат да прекарат часове в измисления си свят. Децата, които имат малко Душевни Сили, но с изявени Его-прояви, като обидчивост например, започват постоянно да преследват майка си и чрез такава странна Его-игра с майката си намират своето Его-развлечение.

За пълноценното развитие на детето е напълно допустимо то да бъде носено на ръце до година и половина – две, ако то самото го желае. При това наблюдаваме следното: колкото по-проблемно е душевното състояние на детето, толкова повече то иска да бъде носено. Затова, колкото по-трудна е била бременността, толкова повече майката трябва да носи на ръце своето дете. И колкото повече мир е имало в душевното състояние на майката по време на бременността, толкова по-малко детето ще се нуждае от майчинските ръце.

И още една подробност. В люлката детето запазва усещането за нечие присъствие до него, тъй като в първите месеци на живота си то може да чувства връзката си със света най-вече чрез осезанието и чувството си за гравитация. Нещо повече, когато детето е в люлка, майката може да бъде заменена и от братчето, сестричето, бабата или дядото. Удивителното в този случай е физиологическото състояние на люлеещото се в люлката дете (не на люлеещото се в креватчето, защото креватчето позволява люлеене само по хоризонтала, а именно в люлка). Люлеенето му позволява да почувства близост с всеки човек, който го люлее. Така възниква душевна откритост спрямо другия и контактът с него се запазва. Неслучайно висящата люлка е класическо пособие във всички народи, защото физиологичното усещане в нея най-много се доближава до люлеенето в майчините ръце. В някои народи са я закачали на кожа, в други – на пружини, на ластик, и т.н. При това, присъствието до нея на човек, пеещ приспивна песен (а това е най-душевната и най-правдивата постройка на музикалната фраза) позволява да се уподоби майчинството.

Ако в майчината утроба е получен малък резерв от Душевни Сили, то за целия си детски период детето трябва да получи оставащата част, а това ще го занимава и през останалия му живот, уви, вече от позицията на растящото Его. Оттук следва, че категорично не бива децата да бъдат давани в ясли. Детето ще се примири с това, но ще излезе на Его-нивото. Някои деца просто се успокояват. Те лежат в своите креватчета в яслите и са сякаш спокойни. Но всъщност това е спокойствието на Его-нивото, това е спокойствието на Его-равнодушието и нравственото закърняване. Или пък детето се увлича от нещо, занимава се, но и това е спокойствието на Его-развлечението, когато способностите му се пробуждат, а здравите Сили на Душата остават дълбоко под леда.

И така, до петгодишна възраст е желателно майката да бъде неотлъчно до детето си. Ако става въпрос за душевно цялостни деца, то детските градини до петгодишна възраст са принципно невъзможни. Ако говорим за деца, които се произвеждат единствено като работна сила, тогава това е възможно, тогава е “нормално”. Нещо повече, в този случай дори е желателно четиригодишните деца да бъдат откъснати от майката, защото на четиригодишна възраст се случва пробуждането едновременно на способностите и на Его-нивото. С пробуждането на Его-нивото се активизират всички способности на детето, особено интелектуалните. Ако в този момент започнем да развиваме интелектуалните способности на детето, можем да получим силно и бързо развиващи се деца. В резултат такива деца ще бъдат силно адаптивни в социално отношение, ще показват (вече като възрастни) високи резултат в научно-техническия прогрес, но по отношение на нравствените качества и бъдещите семейни отношения нищо добро не следва да се очаква. Не бива да очакваме, че това ще бъдат добри бащи или майки, дори не бива да чакаме това да бъдат просто добри хора, не можем да чакаме от тях прояви на Съвест, защото, ако започне такова бурно развитие на Егото, нивото на Съвестта ще бъде заглушено. Резултатите ще бъдат дори още по-крайни, ако активизацията се случва не в семейството, а извън него, тоест чрез специални учители, по специална методика, ориентирана към развитие на външните способности само чрез Его-нивото. В тези случаи се формира завършеният гений-егоист. При днешните възможности на практическата психология може да започне масово производство на надарени хора, но лишени от Съвест или имащи приглушена Съвест.

Много е важно детето до петгодишна възраст на всяка цена да запечата в подсъзнанието си отвореното състояние на Съвестта и Душевните Сили. От гледна точка на Православието е известно, че Душевните Сили самите са добродетели, или се проявяват като такива. Ако това се случва, можете да бъдете сигурни, че и способностите няма да закъснеят, защото те могат да бъдат положени както на нивото на Егото, така и на Съвестта. Ако на четиригодишна възраст откъснем детето от майка му и започнем да го развиваме чрез Его-влеченията му, например в детската градина, то несъмнено в някои деца могат да се развият зачатъци на гениалност, но това развитие ще бъде за сметка на задушаването на духовно-нравствените сили. Такова дете ще порасне, ще стане активен работник на социума, ще заеме опредлена йерархична позиция в обществото. Възможно е, благодарение на способностите си, то да умножи материалното си богатство, да стане известна личност. Включват се различни Его-влечения: тщеславие, стремеж към богатство, властолюбие, гордост – всички те се подхранват от онова желание за висота, от която човек да използва способностите си.

Его-влеченията използват способностите; Съвестта ги изпълва. И ако тези способности се усвояват на нивото на Съвестта, те се оказват развити много по-дълбоко. Пълнотата на най-добрите способности може да бъде достигната само на нивото на Съвестта.

Има още една отрицателна опитност, свързана с впечатленията на детето, която позволява на Его-състоянието да се окаже в доминиращо, а Душевните Сили – да отслабнат. Това са кавгите между родителите. Работата е там, че децата до дванадесетгодишна възраст се намират в състояние на дълбока впечатлителност, чрез която в тях се отпечатва душевния живот на родителите. Затова съвсем не без основание се смята, че децата изобщо не трябва да бъдат специално възпитавани; достатъчно е просто да живеем с тях, и детето ще поеме в себе си всичко, и най-вече – начина на живот и характера на своите родители, а после ще започне да постъпва като тях. Това и процесът на впечатлителността (запечатването).

Ето, двама възрастни разговарят за някакви много важни свои проблеми. Най-често се касае за обсъждане на други възрастни. В този момент до тях играят деца и изглеждат толкова погълнати от играта си, че сякаш не чуват нищо. След един час децата започват да изговарят фрази, които са могли да бъдат прознесени единствено от възрастните по време на разговора им. Защо? На едно външно ниво детето е изцяло увлечено от играта, а вътрешно то запечатва душевното състояние на възрастните. С каквото и външно действие да се занимава детето, във вътрешен план то запечатва душевното състояние на възрастния. Например, мама и татко могат да бъдат алкохолици, които изобщо не се занимават с детето, а само живеят с него. И такова дете ще може и да общува с хората, и да извършва други привични за средата си действия; да се гневи и да се самоутвърждава, и т.н. Всичко това то е видяло и запечатало от своите родители.

Впечатлителната способност на душата позволява на детето да запечатва или нивото на Егото, тоест, да получава идеята си за поведение, продиктувана от Его-влеченията, или постъпките на Съвестта на своите родители, тоест, грижата им един за друг, изпълнението на взаимните нужди. В зависимост от това какво правят родителите пред детето, това то запечатва. Колкото повече се карат родителите, не се разбират, не се грижат един за друг, толкова повече те се намират в Его-състояние. Тогава у детето, по закона на резонанса, се запечатва именно образът на Его-поведението, неговото Его-състояние се активира, получава нова доминанта, а Душевните Сили отслабват или се затварят. Нивото на Съвестта замлъква.

Такива са, в общи линии, начините, по които ние задаваме на децата си психопатичните състояния.