Ничия земя

Светло и някак прозирно беше в храма. Оставихме навън, под ръменето на дъжда, историята на тази конкретна смърт – история за една лутаща се душа, преминала през страшни демонични нападения и пребивавала дълго и мъчително в задушаващата прегръдка на сили, противни на Бога. Оставихме въпросите си – “Защо? Как е възможно? Не можеше ли да се избегне?”; отказахме се от неизбежните прости обяснения на това, което се е случило. В средата на храма имаше един ковчег, пред него стояха, олюляващи се от мъка, двама наши близки хора – и от нас се искаше само това: да бъдем с тях в молитвата. Една от онези молитви, които не бих могъл да забравя.

Църквата се молеше. Малко преди края си това момче беше намерило обратния път, беше направило първите стъпки към Дома на Отца. И въпреки страшния за всички нас край, някак усещахме, че Бог е приел блудното си дете. От “занимание самотно” смъртта беше преобразена в част от литургията, от общото дело на спасяващите се грешници. И някъде там, сред огромната мъка, се беше появила Пасхална светлинка. Светлинка, която обезсмисляше целия световен мрак. Точно в средата на скования от смърт безквасен, горчив и студен хляб на света Някой беше капнал капчица квас. И смъртта беше обречена.

Преди много години сънувах сън. (По принцип не обичам разкази за сънища, нито ги считам за доказателство за каквото и да е, но този сън ми даде един образ, който сега си припомних). Беше по времето, когато вече бях тръгнал към вярата, но не бях, хм, пристигнал. Сънувах, че стоя прав в абсолютно черно пространство и ей сега ще разбера отговора на въпроса, който ме терзаеше: има ли Бог? За да разбера отговора на въпроса, трябваше да вдигна ръка. Но понеже знаех, че отговорът (какъвто и да е той) ще промени изцяло живота ми, не смеех да направя това малко движение. И така, стоях в тъмнината, скован от нерешителност. В един момент някой, който стоеше зад мен и когото не виждах, хвана дясната ми ръка и я вдигна; пред мен блесна светлина – много мъничка, като точица, но ослепителна като звезда – и разбрах, че отговорът на въпроса ми е “Да” – отговор категоричен и окончателен. Сънят ми свършва тук. Няколко години по-късно случайно чух песента на Rainbow “Temple of the King” – и сънят сякаш се срути върху мен, когато чух думите:

There in the middle of the circle he stands
searching, seeking
With just one touch of his trembling hand
the answer will be found…

(“Той стои в средата на кръга – търсещ, чакащ/само с едно докосване на треперещата му ръка/отговорът ще бъде намерен…”)

“Светлината в мрака свети и мракът я не обзе”. Точно тази точица от дестилирана светлина в недрата на вездесъщия мрак е нашата надежда в Христос. Светците са я имали тази светлина, имали са я в изобилие. А ние я виждаме най-ясно точно когато мракът е най-наситен.

Скоро ми разказаха как група българи случайно се запознали с родителите на големия македонски музикант Тоше Проески (отишъл си от този свят едва 26-годишен). Майка му и баща му завели новите си приятели на гроба на прочутия си син. Българите се били подготвили за сърцераздирателни гледки на майчина и бащина мъка. Какво било удивлението им, когато двамата се изправили до гроба на Тоше и запели “Христос воскресе из мертвих…” – най-радостното църковно песнопение, най-светлата мелодия и най-възторжените думи за вярващата душа.

“Скръбта не бива да е безутешна”, повтаряше бащата на починалото момче. Казваше тези думи на всички нас, които идвахме с плахите си “съболезнования”; очите му бяха насълзени, но се усмихваше. Благодатта на тази надежда, победила най-страшната болка, е плътна като причастен хляб; пред нея мъката притихва и от безпощаден всеизгарящ огън се превръща в омиротворено пламъче на свещ – парещо до края, но и осветяващо пътя.

Съботата преди Възкресение – притихналото пространство между Смъртта на Бога и още непреваления камък на гроба Му. Ничията земя между мъката и радостта. Нашата земя.

Ако Христос не е възкръснал, празна е нашата вяра, казва апостолът. В онази дъждовна Велика Събота, пред един отворен гроб, се удостоих да видя точно обратното – пълнотата на вярата, силата на надеждата, всепобеждаващата тайна на любовта.

Христос воскресе.