никой грях

Никой грях не е бил толкова бял,
Нощ не зная такава гореща,
ни тела – тъй забравили всичко,
що е шепнал грижливият разум
и зовяла съвестта на сърцето.

(… Първо захвърлихме думите. Те се свлякоха леко в краката ни,
в миг се превърнаха в саламандри горчиви, навред се разбягаха.
Зад колоните каменни плахо надзъртаха – мъдро чакаха огъня,
сигурен като мълния, да избухне в отровно зелено
и подпали всяко стръкче живот помежду ни).

Спомних си късната вечер, на метрото последната спирка,
аз и ти – непонятно пияни, пеем “Отче наш” на черковнославянски,
а заспалият Лондон насън разпилява прочетени вестници.
Гласовете ни любят се в коридорите пусти
и събуждат ненужните просяци, но не срещат разбиране –
само тъга по нещо неведомо.

(…Aз знам вкуса на самотата. Мълчанието слепва здраво устните
за дни, за месеци – и от улегналото неговорене
езикът бавно дестилира невидимите капчици).