Малкото братче в Големия брат: срамота е да мълчиш
Не, не ми наливай веч от тая стара Джанксова ракия,
че свят ще ми се вие и знам ли що ще плещя
и очите ще облещя и може би дори
ей тъй ще си издъхна,
ала налей ми пак от тая грешна стара Джанксова ракия..”
Дъглас Адамс, „Пътеводителя…”
Биг Брадър е грешен като стара джанксова ракия не само у нас; в Англия изданието на шоуто от миналата година мина използваше слогана „Big Brother gets evil” и също продъни ушите и очите на английската публика с брътвежи за седемте смъртни гряха. Посред неминуемите обществени дебати (макар и със сигурност по-улегнали и навярно в някакъв смисъл дори по-отегчени от нашите) се промъкнаха и разсъжденията на шеф на голяма телевизия, християнин-евангелист, който откри в шоуто „християнска притча на нашето време” и заяви, че ако погледнем отвъд „крясъците и псувните”, ще видим хора, които се преобразяват и растат духоно пред очите ни, а ценностите, които изпъкват в предаването, са „честност, цялостност, постоянство и доброта”.
Не би било прецедент голямата награда да бъде грабната от християнин. Вижте този пасаж, отразяващ победата на Камерън Стаут, християнинът (еквивалент на нашите Тошко-от-Сливен/Пламен-от-Варна) от едно от английските издания на BB:
„Ето ви едно предаване, което цинично и откровено се опитваше да привлече зрители, като им обещаваше секс на живо между непознати от екрана; което се фокусираше върху всичко, което се приема за истински британско, съвременно британско – евтино, бързо, неморално, изневеряващо и невярно, лесно достъпната безвкусица – и се опита да стигне до предела на всичко това. И тогава победителят, симпатягата Камерън от Оркни, се оказа пълната противоположност на всичко това. Девственик. Християнин. Той си чете Библията, живее на своя смешен остров, и е тих и срамежлив по християнски…” [1]
Текстът продължава, че след обявяването на наградата, имало много „плач и скърцане със зъби”. Тук у нас може да има и други неща. Ритуално дерване на ризи и размазване на сълзи по брадати лица, примерно.
„Представям си, че повечето хора са гласували за Камерън Стаут с известна изненада от самите себе си. Повечето от тях не са били дественици или кой знае колко верни съпрузи, много от тях дори не са вярвали в брака. Повечето от тези хора не са виждали Библия и са влизали в църква чат-пат, ако въобще. Една седмица преди началото на Биг Брадър същите хора биха ви казали, че карикатурата, която британската преса представи като християнина в шоуто, ще бъде първият квартирант, изгонен от Къщата. Но докато са гледали шоуто, хората са забелязали нещо отвъд тесногръдите си предразсъдъци. Видели са човешко същество, което се е оказало истинско, честно и забавно. Видели са човека под карикатурата… Всичко това показва, че когато трябва да избират между цапнати в устата пияндурници, които във всеки авторитет подозират заплаха за индивидуалността си, и някой, който проявява онези разумни граници, необходими, за да се оградят тъмните и сенчестите страни във всеки един от нас, хората могат да правят неочаквани избори.”
***
На главите ни се стовари нещо, за което мнозина вярващи жадуваха през последните 15 години; дадоха ни даром нещо, за което години наред мрънкахме пред румени политици и гиздави медии: публичност за християнската тема.
Дадоха ни го толкова неочаквано, че в момента все още не разбираме какво държим в ръцете си. И докато се чудим и маем какво да правим с неочаквано осенилия ни обществен интерес, изразен в милионна аудитория, на мястото на християните (ало, къде дават така?) вече се настаняват психолози, сексолози, хомосексуалисти и разни родни „звезди”, за да ни обяснят – стойте, да не паднете – теми като: християнския фундаментализъм, религиозната толерантност, разликите между православието и протестантизма, как да четем Библията. Дим Дуков в ново амплоа („Голяма уста”) обяснява достъпно основите на християнството (той е бил монах, та знае). Андрей Слабаков, между две смуквания от фаса, заявява честно, че протестантите-фанатици следва да бъдат бесени на собствените им черва.
Дебатът в студиото за червата на фанатиците рязко изпревари реалните събития в самата Къща. Там все още няма никакви реални сблъсъци – протестантът-фанатик се погнуси от една турска хавлия и не рачи да яде на една маса с гейове. Православният богослов Тодор засега мълчаливо играе билярд и слуша смутено-полуусмихнат разсъжденията и демонстрациите на брутално цинична дама на почтена възраст в теоретичната област на свирките (съжалявам за този музикален термин, но сме нагазили вече в тия води, намокрянето ни е сигурно). В контекста на бурните и живописни спорове за сексуалните навици и подвизи на новозапозналите се, едва ли и аз бих намерил кой знае какво да кажа. В разговор с такава степен на наситеност на мръсни думи, съм забелязал, че християнските патос, език и апологетична аргументация често ми се губят някъде, крият се свенливо и хич не могат да се изявят. Сигурно някои го могат този висш пилотаж; аз не съм от тях.
Не знам дали ще дочакаме изобщо класическа ситуация на сблъсък на гледни точки, спокойно отстояване на разните му там тези, принципи и убеждения; тихи сократовски разговори с една умиротворена компания, впила жаден поглед в ясните Тошкови очи и попиваща всяка една негова спасителна дума… Дали пък няма да му се наложи на момчето да влезе под нечий добре озвучен и окабелен юрган, за да си каже приказката на четири очи с някой/някоя стрейт, гей, хетеро-, би-, транс- и милионната им аудитория? И дали ще го чуе някой изобщо?
Всъщност, на този етап никой не знае как ще се развият нещата. Всичко може да свърши бързо и безславно, бързо и славно, дълго и безславно, и дори сензационно. Християнска проповед пред милионна аудитория може да видим, а може и да не видим. Може да видим, а да не забележим. Могат да видят и да приемат такава проповед не тези, които очакваме. Може, в края на краищата, да станем всички и вкупом за смях – и ще трябва да благодарим за това смиряващо преживяване.
Какви са възможните реакции спрямо събитието „Тодор в Биг Брадър”?
1. Отричане, заклеймяване и надаване на вой със следните обертонове: „срамота за църквата”, „заради такива като Х. се хули името Божие сред езичниците”, „един християнин няма място там”; „край, изложихме се!” (пред кого?!)
2. Изпадане в морализаторски патос от друг порядък, а именно: „нека да им покажем какви са християните”, „прекрасен начин за мисионерстване” и др. Искрено се надявам, че мотивацията на самия Тодор е била поне малко по-усложнена (и отговорна) от елементарното „ако не сте виждали жив християнин, ей ме на – гледайте ме”.
3. Премятане крак връз крак и потапяне в безкрайните „от една страна не можем да не кажем, от друга – не можем да не забележим” – тоест, потъване в гънките на многозначността на събитието като в овчи кожух и блажено интелектуалничене за обществото, воайорството, психологическите типажи и (защо не?) християнските ценности.
4. Демонстративно обръщане на гръб и усърдно зяпане в друга посока. Нищо не се случва. И да се случва, не ме касае. И да ме касае, аз пък нищо няма да кажа, защото съм над това. А съм над това, защото… ей тъй пък.
Още на втория ден от началото на шоуто видях и чух представители и на четирите типа реакции – кой от кой по-убедителни и гласовити. Християнският дискурс се разпадна на фрагменти отчайващо бързо, преди човек да успее да каже „биг брадър”. За нехристиянския дискурс нека да говорят други, ако могат.
Истински позиции според мен са само 1 и 2.
3 и 4 са образи на едно и също нещо – релативизъм, примесен със страх и несигурност. Да се правиш на прекалено изтънчен, за да си позволиш да заговориш за вулгарни неща, обикновено не е признак на изтънченост, а на неспобност да се каже нещо по същество. Защото темата ни наистина е вулгарна и стои срещу нас озъбена и ръмжаща. Трябва да я вържем и опитомим, за да не хапе – но това означава, че ще се наложи първо и да си изцапаме малко ръцете. А спрямо Тошо християнските ни инстинкти могат да ни поведат само в две посоки: да се опитаме да го извадим оттам, ако сме убедени, че е пагубно за него (например, владиката, „който той обичаше” да поиска пряка връзка с къщата и да му каже онова простичко „Тодоре, излез” – последните две евангелски алюзии пишете на сметката на дебелоочието ми). Другият вариант е да приемем избора на Тодор и да си припомним, че е наш брат в Христа – и да се молим за него. Не да „представи” вярата ни по най-добрия начин (защото просто няма такъв човек между живите и мъртвите; еталонът е Един), а да се запази невредим духът му, че и нещо повече – да излезе от това място с някаква духовна полза за себе си. Всичко в повече от това последното би било непосилна претенция спрямо всеки. Извън тези две реакции търся някаква форма на християнство – и не намирам, честно.
Сценаристите са решили да правят пари, използвайки вечната тема за греха. Ще търсят тръпката на знойните изкушения и ще се опитват да вкарват вярващите участници в морални дилеми, богословски спорове и банални плътски съблазни. Независимо какво ще се случва в Къщата, в продължение на три месеца в обществото ни ще се говори активно точно за тези неща – за греха и прошката, за брака и семейството, за възпитанието, за допустимото и безобразното, за вярата и Библията, за Бога и за хората.
Не знам дали е грехота да (не) гледаш, но да мълчиш за тези неща, ако си християнин, определено си е срамота.
Бележки:
