Визии: от изговор към критика
Говоренето по църковни въпроси у нас все още се свързва с проповедта. Присъствието на критични нотки в това говорене (дори когато нямат конкретен адресат; дори когато са насочени навътре към говорещия) отделят този говор от проповедта и го изпращат във ветровитите и неуютни сфери на църковната периферия, или изобщо – извън църковното. Проблемният изговор има гранична и трудна природа – той се разполага драматично между желанието за положителна промяна и верността към традицията и свързаната с нея устойчива църковна култура; между послушанието пред авторитета и гласа на християнската съвест. Акцентът тук е върху предчувствието за желана промяна, която започва от личността и нейната вътрешна необходимост да изкаже една тревога. Личността остро усеща загубата на време и бърза с изговора си, защото по-късно той ще бъде невъзможен или непотребен.
Изговорът естествено еволюира (или се проваля – зависи от гледната точка) в критика – и аз мисля, че именно в този стадий се намира днес нашето вътрецърковно говорене.
Първият проблем на тази критика е този за автора и адресата. За автора: интуитивно чувстваме остра нужда от авторитет, който да ни обясни какво става в църквата (защото също така интуитивно, ако щете – духовно – чувстваме, че нещо дълбоко съдържателно не е наред в нея). Тук и по-нататък с голямо „Ц” отбелязвам Вселенската, Апостолската и т.н. Църква, а с малко „ц” – поместната наша си църква в България. (Има богослови, които веднага биха ме поправили за тази езикова волност; съгласявам се веднага с тях, но запазвам засега този формат, в името на яснота на изложението).
Нашата църковна критика не произтича от авторитет, който да бъде приет като меродавен от “критична маса“ хора в църквата. Погледнете който и да е от виртуалните форуми, в които се обсъждат църковни проблеми – 90% от дискусиите оспорват нечий авторитет или налагат някой друг. В мига, в който някой се позове на нечие мнение (от светите отци до съвременни монаси, духовници и богослови), веднага друг яростно привежда примери за отстъпление и доказателства за “неправославността“ на този или онзи. Мисля, трудно ще излезем от това блато, докато не развием една по-интелигентна представа за същността на така наречената “православност” – и може би една отделна дискусия по този въпрос би разширила малко хоризонтите ни. Не защитавам прекалено широките хоризонти, но не съм почитател и на прекалено тесните (и ниските).
И така, кой би бил приемлив критик за нас? Нека очертаем с няколко щрихи портрета му, по подобие на полицейските “фотороботи”: а) човек със сериозна богословска ерудиция, получена по възможност не само в българските богословски факултети (ето ви още една тема за дискусия – качеството на родното богословско образование); б) човек с личен духовен опит, който може да говори за духовните неща от първо лице единствено число – за да бъде убедителен и заради елементарната психологическа честност и почтеност; в) човек, който познава света в най-дълбок и широк смисъл; който познава езика, проблемите, изказа, глупостта и учеността на българина от началото на 21 век – за да може да говори на този българин, без да бъде неадекватен; г) човек с визия за Православието в света и българското православие в частност, запознат със световните процеси в Православната Църква, с нейните големи предизвикателства и брилянтни умове и духове.
Очевидно понастоящем сечение на а), б), в) и г) в единна светлоносна личност, ерудит, визионер и духовник – просто не съществува. Духовните дарове в момента ми се представят като разпилени цветни стъкълца в сърцата на отделни хора, много от които познавам, обичам и ценя, но личност от подобен мащаб в сегашната ни църковна реалност не се забелязва. И това не бива да ни плаши, нито отчайва. Мисля, процесите, ако бъдат правилно насочвани, логично ще изградят такива личности в не много далечно бъдеще.
Църквата в България има да извърви много път, докато се конституира като реален самоосъзнат и единен субект. Двата разкола (политическият и старокалендарният) са само върха на айсберга и отразяват разпад на църковната община на много по-дълбоко ниво. Цялото ни общество преживява този разпад (след хомогенния социализъм скочихме трупешката в ултра-хетерогенния капитализъм, без никакъв преход) и това, което се нарича “общностно съзнание” в момента е в най-голям дефицит. Вместо общество и държавност, ние представляваме по-скоро случайно струпване на хора, които влизат в хаотични отношения помежду си и още не са решили ясно дали искат да са заедно и защо. Този синдром поразява и църквата. Докато се вторачваме в църковни имоти, капещи покриви, криви владици, лоши кметове, безпаричие и многопаричие – забравяме най-важното – Евхаристията, която ни конституира като църква. Като Църква, всъщност. Смятам, единствено от евхаристийното съзнание трябва да се тръгне, за да мислим за каквато и да е промяна към по-добро.
Ако трябва да обобщя – у нас нито има кой да изрече убедителна общоцърковна критика, нито има кой да я чуе.
Слизайки едно стъпало по-надолу, нека все пак приемем, че критиката е възможна. Но това е възможност единствено за една “разлята”, нецентрирана критика – с много автори, отразяващи неизбежно ограничените си гледни точки; с ограничени адресати в рамките на църквата – “интелектуалци”, свещеници, социални работници и т.н. Така говоренето, за съжаление, се ограничава в рамките на под-групи вътре в църквата, ограничени от език, култура, професия, социално положение, и ние губим възможността за истинска все-църковна критика, за общностно говорене, за артикулиране на собствено църковен глас – от църквата, и припознат от цялата църква като неин собствен.
В момента сме именно в това положение – не най-доброто, но единствено възможното. Негова алтернатива е липсата на всякакво критично говорене. Критични гласове не липсват в нашата църква – но всеки от тях страда болезнено от недостатъчен авторитет. Последните години се появиха неколцина автори, които се опитват, от позицията си на хора с православна идентичност, да изваждат на бял свят измеренията на църковната ни криза. Калин Янакиев, д-р Николай Михайлов (неговият текст «Трудно изречено», публикуван в сп. «Християнство и култура»), някои текстове на журналиста Явор Дачков, серията текстове на Георги Тодоров във вестник «Култура», множество авторски текстове, появили се в сп. «Мирна» – всичко това, макар и острастено, често изкривено и еднопосочно, понякога натруфено и прекалено „интелектуално”, задава някаква канава на вътрешноцърковната ни критика. Не мисля, че страдаме толкова от липса на критични гласове; по-скоро ни трябва избирателност и балансирано критично отношение точно към тези гласове, за да оформим собственото си мнение, така че да не изхвърляме бебето заедно с мръсната вода. Ако човек е развил собствените си критерии и има ясни догматични и църковни позиции, той може да види здравото и полезното във всеки текст и да го различи от заблудите и ограниченията на автора. Проблемът е в нашата фиксация върху заблудите и ограниченията и в пълната ни неспособност да намерим и отделим зърното в плявата. А малкото православни пишещи хора у нас имат нужда от подкрепа и окуражаване.
Крачката от критика към визионерство предполага завръщане: докато изговарянето на критика включва неизбежно дистанциране от единството, визията идва като резултат от някакво усмиряващо и помирително съзряване, което връща изговора там, откъдето е тръгнал – в лоното на общността. Критиката винаги е лична; визията може да бъде само общностна, дори когато я изказват личности.
Честъртън пише, че двете единствено оправдани позиции, от които може да се критикува християнството, са да бъдеш или изцяло в него, или изцяло извън него. Доколкото визионерството е немислимо без критика, спокойно можем да приемем тези алтернативи (пълна отстраненост или пълна съпричастност) за валидни уговорки, когато се опитваме да очертаем автора и адресата на съществуващите църковни визии у нас.
И докато критиката е недоизказана визия, самата визия (православната и изобщо религиозната), е вече футурология на вярващия разум, прогностика на надеждата, екстраполация колкото на предвидимото, толкова и на желаното.
Визията, дори когато е усложнена, често се свежда до кратка вдъхновяваща формулировка, която обществената памет съхранява като емоционален слоган, емблема на общностната идентичност и синтез на националните или груповите въжделения. Немците още помнят и дълбоко в себе си откликват на онова „Deutschland über alles” (Германия над всичко), средоточие на арийското самочувствие. Американската демокрация не би била същата без думите на Мартин Лутер Кинг „I have a dream” (Имам една мечта), отприщили духовната и социалната енергия на американското общество в продължаващото и до днес болезнено предоляване на расизма. Нашата собствена „чиста и свята република” (В. Левски) и днес продължава да бъде (недостижим?) национален идеал.
Институциите на църквата в днешния им вид също представляват отражение на определена (може би изгубила значението си) визия. Дори имената на сегашните отдели на св. Синод носят спомена за някогашно систематично визионерско усилие.
Битуващите у нас визии за църквата са изказаните и (по-често) неизказаните проекти за мястото на вярата в България. Те стъпват на определени (не толкова богословски, колкото мирогледно-психологически) възпрятия за нейната същност, интелектуална и емоционална оценка на нейното минало и настояще, и (неизбежно!) идеализиран и обобщен модел на нейното бъдеще.
