Визии: патриотично-възрожденска
Тя черпи вдъхновение повече от националния мит, отколкото от християнския етос. Тя може да бъде енергична и динамизираща, но това е краткотрайната енергия на стадионно-стадния патриотизъм и съмнителната динамика на една национално-църковна утопия. В своите най-дълбоки основания тази визия се храни от трапезно-читалищния екстаз от типа „сите българе заедно” (виж предаването по телевизия Скат), а в есхатологичните й проекции мощни църковно-славянски баси ехтят в съзвучие с „Мила Родино” и прилежащите камбани на „Невски” и „Велик е нашият войник”. Компенсаторният характер на тази визия не би бил проблем сам по себе си, ако не беше трагичната й несъстоятелност и предизвестен провал в този конкретен исторически отрязък. Патриотично-възрожденското православие страда от следния основен порок: бидейки неспособно да мисли вярата независимо от националната идентичност и свързаните с нея митове, символи и ритуали, то пренася безразборно своите лоялности в двете посоки, произвеждайки амалгама, която с лекота може да бъде съобщавана както като „богословие”, така и като родолюбие.
Протагонистите на тази визия, когато са по-несложно устроени, припознават тази амалгама като напълно легитимен синтез, своеобразно „светосавие”[1], подходящо и за национална, и за църковна доктрина. Привидната синтетична природа на тази визия обаче е силно подвеждаща, най-вече в емоционален план – защото тя наистина може да придобие вдъхновяващи и убедителни форми в ръцете на талантливи и духовити люде. От всички видове визии именно патриотично-възрожденската е най-податлива на превод на езика на манифеста. Тя назовава проблем (унизена нация, църква без достойнство) и посочва виновниците за него (всевъзможни външни фактори – велики сили, коварни съседи, световна конспирация и местни „отродители”). Дава се и някаква рецепта, достатъчно убедителна на фона на слабоватите опити за политически общонационален спасителен проект.
Мнимата синтетичност на патриотично-възрожденската визия я прави особено желана за медиите, които възторжено експонират нейната лексика и риторика, защото единствено тя предлага ясен, просто устроен и лесно предаваем сантимент – уютно-вълнуващото, драматично удоволствие да се почувстваш част от една общност. Голямоформатните Библия и икона на видно място в Шоуто на Слави, подредени до трофеите и подаръците, оставени от т. нар. „големи българи” („Драги зрители, на гости ми беше един голям българин”), маркират онова псевдо-сакрално пространство, в което шумно и маршово се настанява патриотично-възрожденската визия.
Любимата на патриотите-възрожденци недоразбрана крилата мисъл на Васил Друмев (Митрополит Климент) „Има Православие – има български народ, няма Православие – няма български народ” концентрира цялата патетика на тази визия; но нейната патетичност има смисъл на pathetic, трагична несъстоятелост. Цялата ни най-нова църковна и светска история е опровержение на този иначе catchy рекламен слоган. Една България без православие вече не е само мислима, но и силно вероятна.
[1] Термин от сръбската църковна традиция, свързващ образа на Св. Сава с идеята за национална духовна идентичност.
