Зилотската визия за Църквата

Употребено в правилни съотношения, зилотството може да стимулира благотворно нагласи (и добродетели) като послушание, аскеза, есхатологично напрежение; с една дума – да радикализира стоенето в църквата изобщо. В неправилни съотношения, зилотството изтръгва от християнството най-съкровеното – любовта към Бога и към ближния, замества я с нездраво напрежение, което преминава в страх и омраза.

Зилотството и клерикализмът са най-осезаемите и затова най-често критикуваните синдроми в християнството. Интересно е, че срещу зилотството обикновено се изправят духовници, предимно монаси. Критиките на „младостарчеството” в съвременната руска църква, както и на зилотските крайности в някои групи, включително и от Света Гора, са едни от най-оживено коментираните текстове в днешната православна публицистика. Срещу клерикализма пък най-влиятелните критики принадлежат на свещеници и богослови. Най-яркият съвременен критик на клерикализма беше о. Александър Шмеман. И наистина – кой по-добре от практикуващия аскет би разпознал трудно доловимата метаморфоза на ревността по Бога в отровния зилотизъм на не-любовта; и кой по-добре от свещеника би поставил диагнозата „клерикализъм” на църковната йерархия?

Кои са всъщност зилотите?

Виждали сте ги – предимно млади хора с леко занемарен вид, с отнесен поглед, неизменни посетители на всички беседи, лекции на гостуващи православни богослови, изобщо – на по-«камерните» прояви на православния живот у нас – малкото места, където православните могат да се почувстват като общност. Девойките носят дълги черни поли и блузи, всичките са дългокоси, но косата е прибрана; понякога носят и забрадка. Младежите обикновено са с бради. След лекциите обикновено задават едни и същи въпроси на лектора, какъвто и да е той – монах или богослов; каквато и да е била темата на срещата: «Какво е вашето отношение към икуменизма?», «Какво мислите за новия календар?» и т. н.

Свикнал съм с тях до степен, че съм започнал да ги възприемам като образ на православната младеж в България – обобщен символ на маргиналното усещане за Православието; църквата като наръчник от правила, единствената цел на които е да очертаят границите между «нас» и «света»; догматът като гайгер-мюлеров брояч, отчитащ степента на еретичната зараза и опасната радиация на покварата, от която трябва час по-скоро да се махнеш. Да се махнеш, но не и преди да си дал на всеки наоколо да разбере, че е обречен.

Зилотството обаче поразява не само младежите. Зилоти можете да видите и сред по-възрастните, сред свещеници и дори епископи. И все пак, зилотството, тъй като изисква много вътрешна енергия, поразява по-избирателно младото поколение в църквата.

Болезненото вглеждане в другия в опит за регистрация на «отклонението», на «неправославността», или пък просто на жест или дума, която би го издала като недостатъчно благочестив, отравя както самия зилот, така и цялата атмосфера около него. Общуването се превръща във взаимно дебнене, говоренето от дар Божи става средство на разпада и разделението.

Зилотът е възел от парадокси. Той сам се е отказал от включването на общността като интегрална част от християнското си световъзпрятие – разбирането на спасението като лично дело, а не като живот за другия, го е изхвърлило от благодатната стихия на реалното човешко общуване. Това човешко общуване му се е показало като болка и тревожност, от която можеш да се спасиш единствено като останеш сам. И така, зилотът остава сам. Но това не е самотата на монаха, изпълнена с напрегната молитва за света и болезнена борба със страстите. Не е и онази самота, която е абсолютно необходим стадий на всеки духовен път – личната среща с Бога, когато заставаш лице в Лице със Създателя и се разпознаваш като Творение. Зилотската самота е резултат от житейски провал, който води до екзистенциален избор.

Зилотската самота е самотия. Тя е упорита като червей и обсебваща като тайна страст. Тя подяжда корените на самия живот, но се представя на носителя си като негов пръв приятел, довереник и спасител. Зилотът се чувства отделен от другите, но това движение на отделяне го хвърля в сложна психологическа плетеница – трудна за разбиране, мъчна за разплитане.

Корените на зилотството са впити дълбоко в личната история на човека, и имат нещо общо с потиснати страхове, произтичащи от неувереност и чувство за изоставеност. Неувереността, тревожността и отчаянието прозират във всички прояви и измерения на зилотстващата личност; те поразяват интелекта, волята и емоциите му. Какви ли тъжни лични истории биха се открили пред един опитен духовник, ако зилотът започне да преодолява себе си? Привиждат ми се деца, останали необичани или недообичани, отвхърлени, познали ранна и подяждаща ревност, видели и преживели насилие; деца с болезнена чувствителност и чувствителност към болка; виждам по едно неразрешено, неутешено и неизлекувано детско страдание на дъното на всяко зилотство.

Зилотът има собствена есхатология. Той твърдо живее в последните времена – колкото по-зилотстващ, толкова по-последни. Зилотът знае и вижда, разбира и обяснява действителността. Той е прекрасно информиран за демоничните измерения на всички нови технологии и безпогрешно разпознава пръста на Антихриста във всички световни политически процеси. Информираността му обаче е тази на абсолютния лаик, който знае «по нищо за всичко» и е неспособен да вникне в каквито и да било детайли. Детайлите не са важни – как именно например се имплантира небеизвестния «чип» в челата на приемащите знака на Звяра[1] и що за технология се използва в «Брюкселския суперкомпютър» – подробностите бледнеят пред ефектната холивудска екшън-антиутопия, която болезнено възбуденото му въображение рисува. Като във всяка холивудска продукция, и тук е пълно с анахронизми, технически абсурдни решения и плоски режисьорски ходове, противопоставящи лоши срещу добри.

Есхатологията на зилота обаче е най-динамичната, пълноцветната и пълнокръвна част от неговото същество. Тя компенсира без остатък всички мрачни измерения на неговата депресия; възнаграждава го стократно за кънтящата пустота в душата му, запълвайки я с писъците на обречените и демоничния кикот на Антихриста. Зилотът е ходещо сбъднато пророчество, жив апокалипсис за околните. Защото той активно експортира мрачната си есхатология, непрекъснато я обговаря и принуждава всички около себе си да правят избор – за или против Антихриста и неговото войнство. За него друг избор не съществува, друга тема за разговор всъщност не съществува и всичко би трябвало да води до това радикализиране на избора. Трудно ни е да опишем фойерверка от емоции, който избухва около зилота, когато негов опонент се опита да защити едно макар и мъничко по-усложнено разбиране на Апокалипсиса – там има и тържественото оттегляне на победителя, получил окончателна увереност за дълбочината на падението на противника си, има го и онова детско «вие не ми вярвате, ама ще видите после», има злорадство и обида, гняв и ликуване, че всички подозрения отново са се потвърдили.

В апокалипсиса зилотът влиза отново и отново, за да се прероди като феникс. И всеки път огънят на Армагедон издухва малкото му съмнения, че може би не е прав за някои неща. Червейчето на съмнението в собствената правота със сигурност гложди понякога зилота (Бог не спи!), но есхатологията и нейния огнен ад са сигурен и единствен антидот.

Зилотът обича да повтаря, че живеем в последните времена, когато истински верните са малцина (в числото на верните той всякога и без капчица съмнение включва сред първите и себе си) и когато Църквата отново влиза в катакомбите и пещерите.

Зилотството е болест, която изпива вътрешните сили на човека. В слабостта си той се превръща в карикатура на това, в което вярва – карикатура, защото, за разлика от истинските светци, или дори обикновените «тривиални» вярващи, не е в състояние да живее според вярата си. Да сте чули някога за познат градски зилот, заселил се в пещера и очакващ Второто Пришествие? Зилотът е въплъщение на провала, най-убедителното свидетелство за несъстоятелността на зилотството.

Зилотството е догматика на тревожността, богословие на житейското отчаяние, вяра на не-любовта, есхатология на страха, благочестие на комплекса за малоценност.

Зилотското упорство в търсенето и намирането на „отклонения” може да бъде илюстрирано с английския виц за старата дама, която се оплакала на полицая от нахалните деца, които се къпели в езерцето на нейното имение и я притеснявали с голотата си. След намесата на полицая децата били отпратени да се къпят на километри от благочестивото възмущение на дамата. Но тя отново се оплакала на полицая и на неговия изненадан въпрос как е възможно децата да я притесняват от такова разстояние, тя отговорила: „Достатъчно е да се покатеря на тополата с бинокъла, и проклетите безсрамници отново са пред очите ми!”

Тази патологична недиалогичност има своите корени в неспособността на зилота да приеме за основа на общуването някаква изначална доброжелателност от отсрещната страна – понеже, като резултат от дълбоки психологически травми, самият зилот не може да бъде доброжелателен.

Зилотското православие е апофатично, ако омразата може да бъде апофатична. В българските условия зилотството е продължение на идеята за врага в езика и душевното пространство на църквата. Комунистическото общество беше организирано около идеята за външната заплаха – както всяко общество, изпаднало в дефицит на собствени вътрешни основания, се сплотява пред лицето на реалните или въобразените врагове.

Зилотската визия, следователно, се ражда в условия на дефицит – богословски, психологически и социален. Как иначе да си обясним натрапчивото сходство в изразните средства и цялостното излъчване на съвременния православен зилот и превърналия в достоен за съжаление патологичен «комунист» от по-старото поколение? Комунистическият ужас от другостта не е отминал, нито е останал в прашасалия арсенал единствено на комунистическите режими. Необходимостта от инжектиране на периодични порции наркотичен страх в съвременните общества се разпознава от световните елити като напълно приемлив начин за изковаването на новия световен ред, построен върху реалностите след края на Студената война. В двата си най-известни филма, Bowling for Columbine и Fahrenheit 9/11, американският режисьор MichaelMoore експонира именно този скрит аспект на американската действителност – степента, в която общественият порядък се крепи на режисираното инжектиране на параноичен страх; страхът в интерпретацията на Moore(от тероризъм, престъпност, хранителни отравяния – списъкът е безкраен) е смазката, която поддържа механизмите на американския (и не само американския) обществен договор. В нашето собствено общество в момента тече подобен процес на трансформация на наследения комунистически страх от коварния Запад в нови страхове – на първо място от организираната и неорганизираната местна престъпност.

Това, което е страхът от престъпността, от етнически конфликти, тероризъм и изобщо всеки вид тревожност извън църквата, е зилотството вътре в църквата – и двата страха са незаконнородени деца на същия онзи ирационален, но поддаващ се на външна режисура страх, който караше децата от моето поколение да сънуват кошмари с ядрени гъби и насищаше фантазиите на възрастните с истории за отровни дъвки, внасяни от Турция, и западни цигари, коварно причиняващи стерилитет.

Именно тази отровена психология прави много трудно случването на вътрешноцърковен дебат по множество важни въпроси. Не е възможно, например, да има говорене и мислене по въпросите за границите на Църквата, без започналия дебата да бъде обвинен в икуменизъм. По същия начин в една тоталитарна система не можеше да се поставя въпросът за пазарно стопанство, без заговорилия да не бъде обвинен в про-капиталистически (империалистически, идеалистически) уклон. Да споменеш думата «икуменизъм» в друг контекст, освен в клеймящ патос, има същото въздействие върху зилота, каквото би имало върху един евреин появата на свастика върху Стената на плача в Йерусалим. С тази разлика, че гневът на евреина може би е свещен, а гневът на зилота е всичко друго, но не и свещен.

Зилотът е склонен да поставя етикет «икуменизъм» върху широк кръг неща – явления и процеси, повечето от които нямат нищо общо с икуменизма. Всъщност, зилотът (по подобие на свободната американска употреба на понятието „тероризъм”) използва този термин, за да назовава страха си – но не за да го преодолее, а за да го оправдае. Понеже е вътрешно-психологически и догматично несигурен, целият пъстър и динамичен свят му се представя като заплаха. Но страхът от неразбираемото и различното се оправдава от разума, който, вместо да бъде използван по предназначение, се впряга, за да обясни страховете с външни, а не с вътрешни аргументи. Така чувството на несигурност, породено от гледката на човек с лаптоп например (зилотът обикновено е роден и израснал в места, отдалечени от градска среда и като цяло слабо докоснати от цивилизация и култура) – това чувство драматично се сблъсква с внушената от църковната среда висока самооценка, произхождаща обикновено от факта на ръкоположението на зилота. Тази колизия между притеснението от различния от тебе и желанието да получиш уважението и подчинението му води до логична развръзка – човекът с лаптопа започва да се разглежда като личност враждебна и неприятна във всяко едно отношение, а лаптопът, тази жалка пластмасова кутия, пълна с полупроводници – се превръща в олицетворение на всичко анти-православно, а всъщност – във въплъщение на най-съкровения ти страх от Другото.

И няма значение, че може би още на следващия ден зилотът ще се сдобие със собствен лаптоп (защото и такива зилоти сме срещали) – вътрешният омагьосан кръг «несигурност – подозрителност – страх – отхвърляне – нова несигурност» ще продължава да държи зилота в обятията си – докато вцепененото му от страх съзнание не проумее, че няма икуменизъм и икуменист, който да му е по-голям враг от него самия – на самия себе си.

Да разруши своя антагонистичен modusvivendi, мирогледа си, построен изцяло и отдаден без остатък на представата за врага, която осмисля и поддържа основите на света му – за зилота е равнозначно на вътрешна революция, на психологически крах и срив на цяла една мрачна, но станала уютна за него вселена – и единствено по Божи промисъл такива души успяват понякога да излязат на светло, под болезнено ярката светлина на Истината за света и за тях самите.

____

[1] Веднъж, по време на някаква църковна проява, след която имаше коктейл, един човек ме дръпна настрана и ме попита: «Ти чу ли за нашите момчета-програмисти, дето заминали да работят в Германия? Аз мисля, че още на границата са ги чипосали». (За несведущите – «чипосали» означава, че в нашите момчета са били имплантирани компютърни чипове). Последва блажено отпиване от чашата с бяло вино; удостоих се да видя един щастлив, изпълнен докрай зилот.