Визии: интелектуално-естетична
Интелектуалната визия е дело на онези 10-15% „религиозно надарени личности” (А. Кураев), които са способни да отразяват чрез словото си движенията на духа в църквата. Тя изисква в началото лично, а след това колективно аналитично усилие, което по необходимост е кратко, кризисно („криза” означава „съд” – в този смисъл, диагноза) и инструментално (т.е., даващо посока за преодоляване на кризата).
Това е исторически най-младата визия, заявила се у нас непосредствено след промените от 1989 г. Нейният генезис можем да търсим най-малко в две посоки – в академичните среди, ангажирани с медиевистика, философия и културология, и в гънките на пъстроликата категория „художествено-творческа интелигенция”, част от която откри Църквата и духовния живот около и след 90-те години на миналия 20-ти век. Част от тези хора бяха формирани през 80-те, под влиянието на една все още неизследвана вълна от източен мистицизъм и ню ейдж, нахлули в страната ни под протекцията на Людмила Живкова – почитателката на Рьорих и семейство Ганди. Във висша степен синкретична в корените и основанията си, през последните 15 години тази визия трудно намираше собствен изказ и се луташе в различни проекти за себереализация. Основният синдром, който определя, но не изчерпва интелектулно-естетичната визия, е болезнената й неспособност да формира общности. Понастоящем тя се заявява в сравнително чист вид посредством няколко кръга в църквата, които като цяло не общуват помежду си. В този аспект тази визия се родее с всички останали – защото (поне у нас) не успява да надмогне рефлективно-защитния комплекс, макар и в друга форма и степен, от този на останалите. „Адът – това са другите”: за зилота – (най-вече въобразените) врагове на Православието; за патриота-възрожденец – всичко не-българско; за клерикала – хората без расо, които се осмеляват да заявят принадлежност и про-активно съпричастие към вътрешното църковно пространство. За интелектуалеца-естет идентифициращият контрапункт са както всички останали визии (към които той питае в най-добрия случай снизходително отношение), така и представителите на собствената му черга – другите православни интелектуалци, които последователно и решително биват изключвани или изолирани от собствения му кръг било на основания за недостатъчна „православност”, било за недостатъчна „интелектуалност”. Интелектуално-естетичната визия създава клубни форми (клерикалната създава гета, патриотичната – лагери, зилотската – окопи). Отношението към паралелни, алтернативни и прочие „вражески” клубове обаче, за разлика от възторжената враждебност на другите визии към идеята за „другия”, при интелектуалците се родее с онова „мрачно нелюбопитство” на Мережковски към теософите – един вид, толкова сте ми чужди, а пък самият аз съм толкова усложнен, че дори не намирам смисъл да ви мразя.
В същото време, мрачният нелюбопитник реално се нуждае от неприемливия Друг – за подхранване на собственото его. Ето един стар виц за илюстрация:
На самотен остров моряци откриват корабокрушенец, прекарал в пълна самота 20 години. След първоначалната радост от спасението си, самотникът развежда своите спасители из острова, за да им покаже как е живял през всичките тези години. Той посочва сламената колиба, която е домът му, друга колиба, в която всяка неделя е ходил на църква. За трета колиба той казва: „Това е клубът, в който всяка вечер обсъждам с папагала политическите и икономическите проблеми на острова”. Неговите гости му посочват още една колиба, построена от него и го питат тя каква роля изпълнява в живота му. С неохота корабокрушенецът отговаря: „Това е клубът”, презрително изсъсква той, „в който кракът ми няма да стъпи”.
В някакъв смисъл, фиксацията на интелектуалната църковна визия върху субективното е естествена и произтича от реален опит от екзистенциалните дълбини на вярата. От всички визии, комай най-вече на нея й е дадено да облече в думи тайната на срещата между човека и Бога в „скришната стаичка” на сърцето – и това е дар съкровен и насъщен за Църквата, защото от него тръгва всяко умствено възхождане към големите истини; всяко богословие. Интелектуалното начало обаче е обременено с огромен риск, с тежко изкушение – да остане при личността и да не се свърже с Църквата. Родено в недрата на проговорилата душа, словото й трябва да бъде споделено – иначе остава ялово, колкото и красиво и умно да се самопроизнася. В крайна сметка, интелектуалецът има едно характерно само за него „жило в плътта” – особена разновидност на гордостта, с която се справят малцина.
За разлика от патриотично-възрожденската и зилотската визии, другите две (интелектуалната и клерикалната) нямат своите откроени емблематични фигури и посланията им са силно разлети в общественото пространство. Клерикалната – поради липса на динамика, а интелектуалната – поради фрагментираност.
