Визии: властта
Различните визии имат различно разбиране за властта и в различна степен изпитват влечение към нея. Възрожденско-патриотичната и клерикалната са дълбоко обвързани с темата за властта – първата в екстатично-пасивен модус, проектирайки очакванията си за едно държавно усвоявано и упражнявано Православие), а втората – в йерархичния контекст на самата църква, където властовите роли се мислят (често опростено и непоследователно) в богословско-аскетично-каноничните конструкти на понятията «послушание» и «духовно ръководство».
Властта и свързаните с нея проблеми избледнява в полезрението на зилотизма и съвсем изчезва в интелектуално-естетичната визия, която фундаментално се гнуси от всеки вид власт, особено в областта на това, което интелектуалецът определя като «духовно» и което за него винаги е свързано с неприкосновената територия на личната свобода.
В същото време последните години ни дават поводи да се замислим върху текущата динамика на отношенията църква – държавно-политическа власт. Сред политическите сили (без изключение) тече реален процес на формиране на трайни нагласи и формулиране на програми, касаещи пряко доскоро пренебрегваната църковна тема.
Трите ясно разграничими модела в това отношение се олицетворяват най-осезаемо от БСП, ДСБ и коалиция „Атака”. Левицата има тежко историческо бреме по отношение на църквата – и идеологическо, и конкретно-практическо. На съвестта на бившите комунисти лежат страшни исторически вини спрямо БПЦ – от физически репресии и свиреп анти-клерикализъм до фини методи за стратегическо отстраняване на църквата от обществения живот и националната идея изобщо. В най-новата демократична история обаче БСП последователно се опитва да преодолее това наследство – чрез открита подкрепа на каноничната църква в годините на разкола. Разбира се, корените на тази подкрепа не са свързани с ясни канонични позиции на самата партия, а по-скоро бяха реакция спрямо лансираните от десницата опити за контролирана от СДС алтернатива в лицето на разколниците. В този смисъл БСП заложи на модела „една национална църква” като продължение на анти-либералните си схващания за държавно-контролирана църковност. Така и либералните анти-комунистически политики на СДС, довели и поддържали разкола в продължение на десет години, и „защитата” на каноничната църква от страна на БСП по времето, когато тези две партии владееха полярните модуси на българското политическо пространство, бяха двете страни на един и същ медал – проекции на властови позиции спрямо БПЦ. И двете партии едва ли скоро ще надскочат този двуизмерен стереотип – освен ако не бъдат провокирани от външни спрямо тях процеси, за които ще стане дума по-нататък.
НДСВ се опита да съчетае либералния модел в областта на вероизповеданията с личните лоялности на лидера си Симеон Сакскобург-Готски спрямо каноничната църква. Макар и довела до изгодни за църквата резултати (силово прекратяване на разкола), политиката на НДСВ така и не стигна по-далеч и не предложи цялостен смислен модел за църковно-държавните отношения. Премиерът на последното правителство на НДСВ не успя да привлече сред политическите си анализатори и съветници хора с по-усложнена и задълбочена църковна идентичност. В резултат на това партията му си позволи да остави църковния въпрос да изтече в периферията на политическото внимание и шансът за полагане основите на някаква платформа за църковно-политически диалог беше пропилян.
Един от ясно различимите синдроми на българската политическа класа като цяло е всъщност отсъствието на културата на диалога. Отнесен спрямо църквата, този синдром непрекъснато ражда модели на политики и поведение, в което на църквата е отредена пасивна – и когато е репресирана, и когато е толерирана – роля. Църквата в България е обект на политическата интервенция – и това не се е променяло от след Освобождението. Поколения клирици са били „дресирани” да очакват или репресии, или подаяния от страна на държавата – и днес очакванията спрямо тях и собствените им очаквания от себе си не стигат отвъд този модел. Кучето на Павлов е или добре нахранено, или държано гладно и слюноотделящо – и това са двата реални модуса, в който се разполагат отношенията Църква – Държава у нас. Красивата византийска визия за „симфонията” е комай само в съновиденията на кучето между две хранения или два токови удара.
2004 и 2005 внесоха нов обрат в динамиката на тези отношения. Макар и все още в ембрионален стадий, вече се очертават контурите на един нов феномен. Говоря за наченките на артикулиран по нов начин политически дискурс по отношение на Църквата в партиите Демократи за силна България и Коалиция „Атака”.
ДСБ започна политическото си битие със силна християн-демократична нишка в идеологията си. В началото формулиран общо и неотносимо към българската реалност (като че ли повече в резултат от дългогодишни контакти на части от десния политически елит с германската християн-демокрация, отколкото като собствена систематична рефлексия), понастоящем християнството (и Православието) е един от малко трудно различимите, но реално присъстващи стълбове на идеологията на ДСБ. Причините за тази „православна инфилтрация” са във висша степен субективни, навярно дори случайни – и касаят краен на брой личности и междуличностни връзки в рамките на ръководството и идейния екип на партията[1]. Случи се така, че най-изявената група протагонисти на интелектуално-естетичната визия за църквата в България получи достъп до политиката чрез ДСБ и нейния харизматичен лидер Иван Костов. Преводът на тази визия на политически език тече и в момента, макар и все още в кулоарна форма. Присъствието на партията в парламента, представянето й на местните избори и ред други фактори ще предопределят момента и начина, по който интелектуално-естетичната църковна визия ще се изрази под формата на партиен манифест. Ако това се случи, ще станем свидетели на принципно ново явление от граничната област между църквата и политическата власт. Рисковете пред идеолозите на ДСБ са свързани с намиране на „тесните врата” между наследените от СДС анти-комунистически (и анти-клерикални) нагласи и крайностите на политизираната патриотично-възрожденска визия с националистичен привкус, лансирана от „Атака”. В този смисъл ДСБ навярно на моменти ще зазвучава ту като по-усложнен отглас на реформисткото (и деструктивно) течение на СДС спрямо църквата и особено спрямо нейното ръководство, ту като един малко по-овладян и саморефлектиран Волен Сидеров. Въпросите за националната идентичност, интерпретацията на комунистическия период, разбирането за патриотизъм и национализъм, за „морал в политиката” ще бъдат ключовите области, в които ще се доразвие потенциала на тази партия за бъдеща страгегическа интервенция в църковно-държавния модел.
На парламентарните избори през 2005 г. „Атака” получи изненадваща обществена подкрепа. За целите на този текст интерес представлява обаче отзвукът на на нейните послания в собствено църковните среди. Макар да не разполагам с конкретни данни в този смисъл, подозирам, че мнозина практикуващи православни са гласували за „Атака”, в отговор на присъствието на Православието и Православната Църква като „национална религия” и „национална църква” сред изборните приоритети на тази партия. Лидерът Волен Сидеров преди няколко години беше изявен защитник на каноничната църква от страниците на в-к Монитор. Имиджът му на един от най-изявените изразители на конспиративната теория за световния еврейски заговор (сред чиито стратегически цели е рушенето на Православието) също резонира силно със съществуващи в очертанията на църковното тяло нагласи. Така покрай другите радикализирани, разочаровани и дезориентирани обществени групи, дали гласа си за „Атака”, партията си спечели електорална поддръжка и сред църквата.
Причините, поради които тази партия получи и „православни” гласове, са различни. Зилотите, гласували за „Атака”, са били навярно „вдъхновени” от анти-еврейските и анти-западните обертонове на тяхното послание, които дълбоко резонират със същността на зилотизма, хранещ своята идентичност основно от идеята за външния коварен враг. Клерикалите са били поблазнени от предчувствия за преки изгоди от масирана държавна субсидия без много-много въпроси за отговорностите, свързани с харченето й. Патриотите-възрожденци виждат в риториката на „Атака” стопроцентова еманация на въжделенията си за възраждане на българското национално достойнство, в което на църквата е отредена ключова роля. Интелектуалците в църквата навярно са дали гласовете си поради всичко казано дотук, в различни съотношения, и като капак – заради надеждата си за промяна, която разпозна в „Атака” някаква безусловна другост, импонираща на усещането за другост на самите интелектуалци.
Така или иначе, понастоящем връзката между църковните и политическите визии у нас се канализира основно чрез ДСБ и „Атака”, като първите (казано пределно опростено) осигуряват достъп до реалната политика на интелектуално-естетичната визия, а вторите – на всички останали. Трудно е да предвидим бъдещата динамика, произтичаща от тази новосъздала се ситуация. Разривът между визиите в самата църква навярно ще се проектира (вече по-видимо) и в политическото пространство, а естествените наклонности на някои от визиите една към друга (патриотичната и клерикалната например) навярно ще роди различни форми на структурирано единодействие.
Дали църквата се политизира, или политиката се оцърковява от всичко това? Разработването на национализма като политическа доктрина неизбежно ще има отношение към отговора на този въпрос. Ако националистическата риторика проникне по-дълбоко в църковните пластове (независимо чрез коя политическа сила ще стане това), държавността ще намери класическата формула за контрол над религиозното, при която всички елементи на политико-църковния пъзел ще бъдат доволни, наместени и границите на взаимните изгоди ще бъдат най-после ясно очертани – ще бъде формирано църковно ръководство, което ще може ясно да постави на масата стратегическите си интереси (стабилност, финансова обезпеченост на клира под формата на преки бюджетни безотчетни субсидии, запазена роля в държавния протокол, законова гаранция срещу разколнически проекти, достъп до образователната система). Интересите на държавата: достъп до символния ресурс на църквата като стабилизиращ и легитимиращ държавността фактор; разтоварване от част от функциите по социалното подпомагане чрез изграждане на църковни социални институции; контролиран достъп до важни за държавата външнополитически фактори като Римокатолическата и Руската православна църква; засилване на моралните устои на обществото като важен елемент от общата стабилност… списъкът може да бъде продължен и за двете страни. В стадия, в който се намираме в момента, се очертават ясно единствено входните точки на бъдещия конкорданс – идеологическите му основи (патриотизъм, национализъм, клерикализъм) и практическите му канали – конкретни политически партии и техните платформи, започнали с нов Закон за вероизповеданията, минаващи през евентуално преразглеждане на цялостния мандат на Дирекцията по вероизповеданията и стигащи до що-годе завършен църковно-политически проект, в чиято наложителност и огромна полза предстои да бъдат убедени и политическите, и църковните елити.
[1] Най-различимите фигури от тази група по време на предизборната кампания на ДСБ през 2005 г. бяха журналистът-богослов Явор Дачков, проф. Калин Янакиев и психиатърът д-р Николай Михайлов, като последният получи и депутатски мандат в новия парламент.
