Иона

Последна вечер на земята
и Иона връща времето,
преминало в корема на кита,
погълнато, предъвкано, изхвърлено
от тъмната утроба.

Дали било е страшно?
Красиви бяха всъщност
сводестите арки на ребрата,
олтара на езика, месестата готика
на устрашаващия изход.

Китът го изхрачи от дълбините си,
закашля се, изригна го, изтръгна го
като парченце сол –
остави го
обезумял, с просмукана до костите вода.

И вече стар е Иона.
Пълзи във всички гънки пясъкът,
затрупва спомена за кита,
но като рибя кост от сухо дъно
остава да стърчи едно напомняне –
за преходните форми на страха.

Китът му даваше поезия,
на този мълчаливец,
но ако Иона пуснеше на воля думите,
би промълвил:

Господи,
топят се костите,
недрата се събуждат –
тъй си близо!
Скоро
небето ще захлопне синята си паст,
светът ще се самопогълне
в екстаза на изгнанието!
Ще оцелеят само
варосаните зидове с бръшляна,
чашите, люлели вино,
бялото на пяната,
добила цвят на кост от вековното възпяване;
оцъклени останки от рибарски лодки –
чирози, разсипани между скалите.

Забравил всички неудобства
на неправдоподобното си пътешествие,
олекнал от натрупания въздух в ставите –
соленият му череп съхне
на слънцето;
осмисля
едно жестоко откровение,
единствената си разумна орис –
да бъде
стръв за китове:

Иона.