Визии: към синтез
Властовите отношения са тези, които днес провокират визионерския синтез у нас. Очевидна е нуждата от единен подход в решаването на църковните проблеми както от страна на държавата, така и в рамките на самата църква. Достъпът на определени, свързани с църквата групи до политическата власт; предстоящите рано или късно персонални промени в ръководството на църквата; натискът отвън за формиране на „европейски модел” за църковно-държавни отношения – всичко това са фактори, които динамизират сближаването – както по линия на конфронтацията, така и по линия на сътрудничеството – на доскоро летаргично преживяващите вътрешноцърковни фрагменти. Първите признаци на визионерски процес у нас за съжаление идват повече като резултат на политически дискурс, нежели на собствено църковна саморефлексия.
Очертава се нуждата от поместна православна визия, чиято роля е да превъзмогне разпада и да конституира субект, с който държавата да може да седне да разговаря/преговаря ефективно. В този смисъл истинска воля за формулиране на обща визия, независима от външни фактори, у нас няма. Както и в други обществени сфери, където се оказахме неспособни сами, на собствено основание, да проявим градивност и творчество, така и в църковната сфера визионерството изглежда ще ни бъде наложено, а няма да стигнем до него по силата на вътрешна необходимост.
Все пак, какви биха били елементите на една желана общоцърковна (и следователно – в някакъв смисъл усреднена и компромисна) обективирана българска визия?
Психологическите й очертания могат да се сведат до преодоляването на идеята за врага с партиен билет и формиране на трайни нагласи на диалогичност, доброжелателност, конструктивност – все синоними на идеята за общностно съзнание, което в момента е в огромен дефицит. Голямото предизвикателство пред общия визионерски процес е преодоляването на компенсаторната психология в критична маса от нашите вярващи – един преход от психологията на застрашеното гето към асертивното самочувствие на спокойната догматична увереност. В същото време, психологическото усилие за себепреодоляването, за излизане извън собствените си граници и среща с Другия, в някакъв смисъл радикализира самото стоене в църквата и драматизира с положителен знак религиозния избор.
Богословските основания на синтетичната визия навярно ще бъдат свързани най-вече с еклисиологията, с учението за Църквата като евхаристийна общност и преосмисляне на това христоматийно определение в реалните измерения на нашата действителност. Имаме нужда от едно стесняване и конкретизиране на самото понятие за църковност, което днес е размито и разлято до степен да включва всеки вид съприкосновение с църквата – от влизането в храма до боядисването на великденски яйца.
Практическите аспекти на тази визия ще касаят както намирането на подходяща платформа, която да отчете позициите на всички участници в църковния живот, така и про-активната нагласа, свързана с формулирането на изпълним и реалистичен проект за църковна обнова у нас. В тази посока може да се търси и основата за нормализиране и най-вече – за преосмисляне на модела на църковно-държавни отношения. Самият процес на формулиране на общоцърковна визия е силен динамизиращ фактор, стимулиращ вътрешно-църковния диалог. Днес обговарянето на проблеми в църквата е практически отсъстващо – няма конвенция за език, форма, субект и обект на това говорене, а в съдържателен план – не се разпознава обща проблематика. Преходът от диагностика към интервенция обаче е неизбежен – въпросът е дали ще бъде извършен от самата църква, в резултат на съборна воля, или ще ни бъде наложен отвън като резултат на политически и/или гео-политически проекти.
Една изговорена, обговорена и припозната визия се очаква да има отражение и върху структурирането на църковната дейност. Визията има потенциал да извика към живот нови, несъществуващи досега църковни и при-църковни институции и структури, както и да изпрати в небитието практики, организации и институции, които остават в периферията или отвъд периферията на визията.
Визията конституира общност – тя обединява фрагментите на църковните пространства и език в един общ конструкт. На основата на един общ изказ, православната визия има потенциал да формира по-цялостен образ на Църквата в публичното пространство и драматично да повиши комуникативността на православието по отношение на невъцърковеното ни общество. Обговарянето на проблематика от визионерско значение за нашата църква неизбежно ще стимулира и по-пълноценно присъствие на поместната българска църква в световното Православие – защото изговорът уплътнява лицето ни и го прави разпознаваемо – а нашата църква е мълчала твърде дълго.
