Мутри или лица – изборът е ваш

по повод идването на власт на НДСВ през 2001 г.

В нашия политически живот тече не просто поредната битка за власт. Става дума за сблъсък на две фундаметално различни идеи за политика, общество, държава и управление. На арената са не толкова партии и политически субекти, колкото два взаимоизключващи се антропологични типа. Двете конкуриращи се визии за бъдещето не са “ляво-дясно”, “парламентаризъм-олигархизъм”, и изобщо, никакви “-изми”. Сблъскват се моделите на нормалното и шизофренното, на пропагандното и личното начало, на стабилността/спокойствието/натрупването/развитието и хаоса/непредвидимото/мътната вода/истерията.

Това, което ми се представя усърдно като политически дебат през последните дни, се изкушавам да тълкувам в съвсем друга плоскост.

Така наречената опозиция е наистина разтревожена – това се вижда с просто око. Но тревогите им съвсем не са свързани с пърформанса на правителството на С.С-К. Психологическата основа на истерията е нещо средно между воя на хищник, държан дълго време гладен и напъден и заплахата, че мандалото за тях хлопва окончателно и безвъзвратно.

Събирам мислено парчетата от пъзела. Един костовист заявява, че царската партия била дошла неочаквано и без никаква собствена физиономия. Така и не се били “определили” и “хората” (!) вече не можели да им вярват. Какво собствено означава това “да се определят”? Явно и за сините, и за червените, “определянето” означава вписването им в съществуващия шизофреничен модел “БСП-СДС”, “синьо-червено”, или безкрайните му вариации. В този смисъл НДСВ наистина не се “определи”. И в тази нейна “неопределеност” виждам най-голямата й ценност. Още същият костовист каза, че след победата на изборите привържениците на НДСВ “не се радвали”. Разбирате ли, искат да ни пробутат отново модела, в който някакви безмозъчни индивидууми гласуват с цветните им хартийки, събират се на мръзнещи групички пред някакви платформи, от които с мегафони им набиват в главите тъпи клишета, а след поредните избори има “победители”, които диво се радват, и “победени”, които подсмърчат и ближат рани. Като на футболен мач, в който на всички нас е отредена ролята на запалянковци с лица, намазани със съответния цвят.

НДСВ е в този смисъл разрушителна сила. Тя руши – тихо, но безапелационно. Руши самата идея за политиката като зрелище, в което участваш като запалянко на някакви там отбори. Руши модела, в който управлението на страната се делегира на откровено несполучливи и опустошени вътрешно личности, чието единствено качество е добрата захапка. СЪздава условия, в които хора като Бакърджиевци, Муравеевци, Софиянски, Станишевци, Антоанниколовци, и т.н. – се разпознават в единствено правдивото им измерение, свеждащо се до хубавата английска дума “pathetic” (жалък). Изгражда атмосфера, в която въпросните личности будят една правилна и здравословна неприязън, която може да бъде спокойно изразявана и отстоявана.

Ляво и дясно: я си помислете добре – можем ли ние, с цялата си жалка и мизерлива реалност, да си позволим лукса дори да говорим за тези неща? Класическите схващания за ролята на държавата при нас някак звучат като издевателство. Нямаше да бъде така, ако въпросните сини и червени наистина разбираха лявото и дясното и можеха да го обяснят. Но да сведеш лявото до подаянията на социалните помощи и дясното до образа на реститутката и “добре облечения бизнесмен” си е чиста проба гавра с идеята за политически дебат. А друг дебат на нас не ни беше даден – то този момент.

Искам да живея в страна, в която, когато се говори за бюджет, да не слушам от високи трибуни хора като Муравей да обясняват неща от рода на: “Всеки бюджет има приходна и разходна част” – и това да бъде единствената съдържателна част от неговото изказване. Искам да мога да си даунлоудна екселска таблица от сайта на правителството с въпросния бюджет и да си го разгледам на спокойствие, за да мога да се ориентирам лично в проблема. В синьо-червената идея за управление такова даунлоудване и такова спокойно разглеждане са немислими.

Искам да живея в страна, в която да не ми се налага да виждам на екрана хора, с които чувствам органическа несъвместимост. Хора с невъзможно облекло, жени с невъзможен грим, и личности с невъзможен начин на мислене. Хора от друго време, друга директория, друго измерение и с фундаментално отблъскваща ме липса на вътрешно съдържание. Премиерът мълчал и не говорел на “хората”. Хей, точно това ме устройва. Писна ми от самодоволни говорещи мутри, които да ми казват какво да мисля. НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА какво ще ми каже Симеон – и съм му дълбоко благодарен, че не ми казва нищо. Нужда от постоянно говорене могат да имат само непълноценните хора. За мен е достатъчно да имам достъп до добре форматирана КОНКРЕТНА информация, свързана с управлението – чрез една user-friendly администрация, поставена там да си върши обслужващата МЕН работа, а не завъртяна от поредната политическа въртележка вечна и вездесъща тайфа държавни хрантутници.

В НДСВ за пръв път разпознавам политическа сила, която реално ме представлява – мен, моето поколение и моята социална група – 20-40 годишните, опитващи се да работят добре, да печелят добре и да мислят със собствените си глави. Хора, на които им е писнало да скачат по площади под разни цветни знамена (ползите от това скачане за съжаление бяха инкасирани от най-очевидната обществена тиня), които искат да бъдат защитени семействата им, и които искат най-вече стабилност. В момента се опитват да ни внушат, че има революционна ситуация – нали помните, когато онези отгоре повече не можели, а онези отдолу вече не искали. Само че ситуацията е обратна – онези отгоре, които искат да бутат правителството, НЕ МОГАТ да предложат нищо смислено. А такива като мен отдолу, които за пръв път от 1989 започват да усещат, че живеят нормално, НЕ ИСКАТ да бъдат управлявани по стария обиден начин.

В една страхотна книга на братя Стругацки – “Пикник край пътя”, главният герой, многострадалният сталкер Редрик Шухарт в края на одисеята си коленичи пред “златното кълбо”, което изпълнява желания, и започва да се моли – спонтанно и сподавено, целия в кал и тиня. “Гледах назад и виждах само мутри, мутри…”, стене той вътрешно. Така и аз се обръщам сега назад – и виждам безкрайния паноптикум от словоохотливи и алчни мутри, с които щедро ни сподоби нашият преход. И ми се иска да кажа твърдо и спокойно: никога вече.