Защо не лети птицата?
Една стара притча разказва за птица, затворена от години в клетка, която прекарала живота си в мечти по свободния полет. Един ден клетката била отворена, но птицата предпочела да остане вътре – годините пленничество били закърнили крилата й.
Синдромът на нерешителната и обезкрилена птица с пълна сила поразява и институцията с най-дългата история по нашите земи – Православната църква. Половинвековното комунистическо управление се оказа за българската църква време, прекарано в зловещата клетка – недостатъчно продължително, за да я убие, но напълно достатъчно, за да я осакати и превърне в доброволен затворник със страх от открити пространства.
Тази агорафобия ражда призраци, както сънят на разума ражда чудовища. Днес повече от всякога църквата се е вторачила в шарения свят около себе си в трескаво търсене на външната коварна причина за собствената си немощ – нагласа, отстояща твърде далеч от християнското разбиране за „другия” като за ближен, грешник като самия мен, но за когото аз, християнинът, нося отговорност и с когото ме свързват трудните, но благодатни връзки на любовта. От търсенето на врага до фундаментализма стъпките са малко и лесни. И първите от тях вече са направени. Във църковните среди трайно са се утвърдили параноични нагласи, търсещи дългата ръка на световния масоно-еврейски заговор срещу Православието в повечето международни структури, в това число Европейския съюз. Тези нагласи резонират силно с лозунгите на новопоявилите се националистически формирования в България, някои от които получиха и политическо представителство в парламента.
В същото време обаче църквата у нас засега не участва видимо в нито един политически националистически проект и политическите и партийни употреби на Православието се ограничават до външни символични прояви (присъствието на политици в храма на големи празници, с дебели свещи в ръка). За разлика от Сърбия, например, където църковна символика присъстваше осезаемо във всички войни на разпадащата се Югославия, или от Русия, където днес Православието е един от неизменните идеологически стожери на възраждащото се национално имперско самочувствие и политическо поведение.
Църквата очевидно не успя да произведе собствен фундаменталистки модел, нито пък намери вътрешни ресурси да се прикачи към външен (политически) такъв. Фундаментализмът изисква вътрешно усилие и някаква (дори деструктивна, но все пак) енергия, а именно източниците на енергия у нас са под въпрос. Динамизирането на църквата следва динамизирането на обществото. Преходните години според мнозина бяха тъпкане на едно място (особено в психологически план) и едва под няколкогодишния външен натиск (реципиране на европейския социален модел) нацията започва да се реформира – най-вече в областта на нагласите (постепенно възвръщане на чувството за собствен ресурс за справяне с проблемите; частната инициатива, свободното пътуване). Динамизирането има и своите отрицателни аспекти – консумативизъм, криза на семейството, престъпност – и това е част от цената, която обществото ни неизбежно ще плаща за изгубения социалистически комфорт.
За да отговорим на въпроса защо БПЦ не е въвлечена активно в националистически проекти, трябва да се върнем няколко десетилетия назад, за да припомним каква беше политиката на комунистите спрямо църквата по време на 45-годишното им управление (1944-1989).
За разлика от бруталните гонения в революционна и Сталинова Русия, където репресиите срещу вярващите дълго време са изцяло в областта на физическата разправа, този вид репресии в България траят сравнително кратко след идването на комунистите на власт. Стратегията, възприета от БКП още в началото на 50-те години на 20-ти век се основава на идеята за „обратен изкуствен подбор” при формирането на клира и църковното ръководство. Това на практика означава, че всички младежи, кандидати за свещеници или монаси, са били щателно проучвани от органите на Държавна сигурност, като най-способните от тях са били отстранявани от всякакви възможности за растеж (или дори достъп) в йерархията или на научното богословско поприще. За такъв растеж са били стимулирани предимно младежи от селски произход, без семейни интелектуални традиции, и за предпочитане – с аморални нагласи и поведение. Така се формира и образът на „идеалния” от гледна точка на комунистите църковник – човек без образование или поне добро възпитание, без интелектуални възможности, по възможност – с някакъв вид слабост в морално отношение – алкохолизъм, хомосексуализъм, женкарство, сребролюбие и т.н. Именно такива хора са получавали пълната подкрепа на партията за растеж на църковното поприще и за заемане на ръководни длъжности в йерархията. Тази далновидна и в много отношения перфидна политика постепенно е превърнала църквата в това, което виждаме днес. Кризата на БПЦ (очевидна на фона на възраждащи се православни църкви в повечето бивши комунистически страни, и дори в Албания, където няколко десетилетия религиозни общности просто е нямало) днес е във фазата на автопилота – без външна намеса от страна на старите си наставници от ДС, църковното ръководство, водено от банални психологически фактори – желание за сигурност и „носталгия по тоталитарния уют”, възпроизвежда същия модел на обратен изкуствен подбор, като се дисинтересира и отчуждава както от артикулираните обществени очаквания спрямо възможната нова роля на Църквата при променените социални обстоятелства, така и от собственото си двухилядолетно учение.
Впечатляваща на този фон е разликата между централната църковна политика (по-скоро липсата на такава) и местната инициативност. Докато синодалните разпри и спорадичните публични изяви на отделни епископи получават все пак някаква публична изява, това, което се прави в малките църковни общини – стотици социални и просветни инициативи, неподправени примери на саможертвено християнско служение – остава невидимо за обществото; а именно процесите извън висшето църковно ръководство са предобразите на неизбежната голяма промяна в църквата. По начин, подобен на трансформацията на тоталитарното общество в гражданско, днес в църквата тече скрит процес на сформиране на laos, миряни, които все повече се осъзнават като пълноценни членове на църквата, не по-маловажни от расоносците. Този процес, за разлика от процеса на формиране на гражданско общество, не носи задължително конфликти и оспорване на авторитета на властимащите, но той определено води църквата към забравената култура на диалога и споделената отговорност – нещо, което ще направи църквата много по-разпознаваема и адекватна на съвременния свят. Съвременното българско общество желае да види в църквата си не само поредния алтернативен доставчик на социални услуги, но и смислов център – а за това последното е необходима интелектуална мобилизация, която да включи широк кръг вярващи. Етичният дискурс и моралните оценки на ставащото около нас са голямото предизвикателство пред църквата и нейният голям дълг пред обществото.
За да се случи това вътрешно движение в църквата обаче, е необходимо да се очертаят и осмислят типовете нагласи, които предопределят посоките и резултатите от този процес – както вътре в самата църква, така и в обществото.
Според последната достъпна статистика, 83% от българите се определят като православни – но този процент отразява по-скоро общокултурна идентичност, отколкото религиозна принадлежност. Ако критериите на това отчитане се сведат до „редовно посещение на неделно богослужение” или до редовно приемане на причастие (а именно тези критерии задават реалните граници на църквата), този процент би спаднал драстично и би бил сравним с броя на изповядващите нетрадиционни вероизповедания. Изобщо, от чисто богословска гледна точка, конституционната теза за „традиционно вероизповедание”, отнесена към Православната църква, е силно проблематична. От тези статистически реалности можем да тръгнем, за да направим извода, че социалната база на църквата е силно стеснена и топяща се, на фона на засилващата се секуларизация във всички сфери на обществения живот и налагането на консумативен модел на масова култура. Затова и доминиращите обществени нагласи спрямо църквата гравитират около идеята за етнографски резерват, културно-исторически фактор, свързан с националната идентичност. В европейските измерения на българското бъдеще, политическите партии инстинктивно работят за една овладяна и „модерна” църква – с фиксирана роля в държавния протокол и място в системата на образованието, свързано с формирането на „гордостта, че си българин”. В изключително ограничен мащаб в политическите среди се обсъжда възможността на църквата да се възвърне ролята на сериозен фактор в областта на социалното дело – на този етап няма сериозни индикации, че църквата може да предоставя социални услуги, конкурентни на държавните и на тези, предлагани от хилядите професионални нестопански организации. В същото време, политическият елит не е способен да надскочи зададените от комунистическата политика стереотипи на църковно-държавни отношения – и опитите църквата да бъде поставена в услуга (и подчинена) на актуалния политически дневен ред продължават неотменно от началото на промените досега.
Много по-динамични и разнородни са визиите за бъдещето на църквата в рамките на самата църковна общност, сред онези 10-15% практикуващи вярата си българи, които представляват религиозно активните православни. Някои от тях активно се противопоставят на всеки опит за вътрешна обнова на църквата и виждат в нея най-вече възможност за бягство от една неуютна действителност. За тях (да ги наречем условно зилоти) основната задача на църквата е, образно казано, да втвърдява оградата си и да дефинира враговете си в един враждебен дискурс. Други черпят вдъхновение от патриотичните обертонове на църковността, виждайки в църквата най-вече стожер на националното си достойнство. Една част от българската интелигенция също очертава специфичен параметър на църковната визия, акцентирайки върху философските, естетическите и психологическите измерения на личното начало във вярата. Четвъртата група, концентрирана предимно в клира, се консолидира около идеята за запазване на едно неизменно статукво и не крие враждебността си спрямо всички останали проекти за промяна. Всяка от посочените групи вече има сравнително осъзнати цели и се опитва да представи собствения си проект за църквата като единствено легитимен. Сумарният ефект от тези усилия задава и сложния и противоречив обществен образ, който църквата излъчва, все по-активно напоследък.
Под обществения натиск църквата напоследък започна тромаво да произвежда изявления. Това е евтино, не изисква финансови инвестиции и показва осезаем резултат. За съжаление, подборът на темите и изборът на форма и съдържание на тези изявления все още са далеч от необходимото, но крачката вече е направена. Това, което остава да се преодолее, е клироцентричният комплекс и да се възприеме един по-инклузивен подход при артикулирането на позицията на църквата по въпросите от обществена значимост – от дебата за смъртното наказание до проблема с трафика на жени за сексуална експлоатация.
Птицата от нашата клетка все пак не стои неподвижно; тя пърха колебливо около вратичката. Навярно някой трябва да й напомни, че не е сама в това усилие – и да й подаде ръка.
