Дръж ума си в ада и не се отчайвай
Лекция на архим. Захариас (Захару)
“Дръж ума си в ада и не се отчайвай” – едно от условията, да приложим в живота си тези думи на свети Силуан, е да приемем, че всичко, което ни се случва в ежедневието, произтича от Божия промисъл.
И каквото и да става с нас, да благодарим на Бога и да виним себе си. Това е пророческо отношение, което ни се разкрива в образа на благоразумния разбойник. Така придобиваме благодат и получаваме сили да преодоляваме трудните моменти в живота.
Понякога изпадаме в тежки, тъжни ситуации, които не могат да бъдат разрешени. Но когато благодарим на Бога, без да се отчайваме, и виним себе си, ни се дава благодат да надмогнем тези трудности. Например, ако страдаме от нелечима болест и я възприемем като Божи промисъл за нас, за което Му благодарим, можем и да не бъдем изцелени, но ще получим благодат да надмогнем болестта и да се изправим пред самата смърт, без да се отчайваме. А това последното е по-голямо чудо от изцелението.
Всички молитви на Църквата, особено ония, които четем преди светото Причастие, ни учат точно на такова отношение – да коленичим пред Бога без отчаяние и да предадем всичко на Неговата милост. Правейки така, ние изобразяваме пътя на Самия Христос, който слезе в най-дълбоките бездни на земята, за да се възнесе после в небесата. Всеки път, когато се уподобяваме на Христа по този начин, той става наш спътник в духовния ни път – защото Той Самият е казал “Аз съм пътят”. Той се съединява с нас и ни предава Собствения Си живот – и това е нашето избавление. Да държиш ума си в ада и да не се отчайваш – това е пътят на Христос. Когато стъпим на този път, ние намираме Него и Неговата благодат. Това са даровете на Светия Дух. Всички дарове на Духа произлизат от факта, че Христос е слязъл в дълбините на ада и се е възнесъл след това в небесата (виж Ефес. 4:7 – “като се възкачи на височината, плени плен и даде дарове на човеците”). От това движение – първо в дълбочина, после нагоре – идват всички дарове на Светия Дух. За да намерим благодатта и да получим дара от Бога, първо трябва да слезем надолу, откъдето Той ни въздига нагоре.
Ако четете внимателно молитвите преди светото Причастие ще забележите, че първата част на причастния канон отразява движението надолу, след което идва онова “но” на вярата – когато предаваме всичко на милостта на Спасителя и представяме пред Него нашите молби.
Светите отци казват, че светците биват изоставяни от Бога в този живот, за да придобият опит от ада. Не за да погинат, а за да познаят тайната на Христовото слизане в ада; за да могат дори там, в ада, да срещнат Христа. Адът на ежедневния ни живот не е наказание, а чест. Господ ни дава тази привилегия – осъждението и страданията, несправедливо паднали върху Единородния Му Син, се повтарят в собствения ни живот. Свети апостол Петър казва, че съдът трябва да започне от Божия дом (Петр. 4:17). За нас Божият дом е Самият Христос, защото в Него обитава пълнотата на Бога. Но в Послание до Евреите се казва, че всеки от нас е Божи дом – затова във всеки от нас трябва да се повтори онова, което се е случило на Христа. Това е смисълът на тия думи: съдът започва от Божия дом. Апостолът казва: “ако праведникът едвам се спасява, нечестивецът и грешникът де ще се яви?” Праведникът се спасява, защото е получил честта да повтори в живота си страданията и осъждането на Самия Христос. Всеки път, когато страдаме, Бог ни удостоява с тази чест – да можем Му покажем нашата любов към Него, Който ни е възлюбил пръв и е показал, че може да стигне докрай в любовта Си – в страданията на Кръста.
За прозорливостта
Има различни видове прозорливост. Понякога Божият човек е наясно със своята способност да предвижда или да вижда отвъд видимото. Но понякога такъв човек просто се моли и говори, без да знае, че думите му имат пряко отношение към състоянието на човека, с когото беседва. И това също е вид прозорливост.
Много хора казваха на отец Софроний: “Вие сте прозорливец”. Той казваше: “Не знам. Аз просто се моля и говоря”. От него съм чувал, че преди да отворим уста, за да говорим, трябва да се помолим Бог да ни даде думите. Но понякога той знаеше много добре какво казва.
Имаше такъв случай – заминах за Гърция, за да уреждам приемането на бивш англикански свещеник и неговата съпруга в лоното на Православната църква. На връщане самолетът изпадна в много опасна ситуация. Един час след излитането ни от Солун разтревожените стюардеси сновяха между седалките и изваждаха спасителни жилетки. Пътниците питаха “Какво става?”, но не ни отговаряха, само повтаряха да затегнем коланите си. Осъзнахме, че ситуацията е много сериозна. Затворих очи и си казах, че може би имам няколко минути да кажа последната си молитва. Благодарих Му, че ме е извикал към живот, за всички благословии, които съм получил, че ме е довел в манастира, че ми е дал такъв старец. Опитах се да Му благодаря за всичко. Помолих Го за прошка, че няма да успея да благодаря за всичко. После се молих да ми прости всички грехове, които бях извършил от рождението си – съзнателни и несъзнателни. След това се помолих за всички, с които съм свързан, и особено за отец Софроний, който щеше да скърби много за мен след смъртта ми. Затворих очи и казах: “Господи, приеми ме такъв, какъвто съм”.
След час самолетът кацна обратно в Солун и веднага беше заобиколен от пожарни коли, които явно очакваха всеки момент да избухнем в пламъци. Но това не стана. Изчакахме още три часа, след което друг самолет ни закара до Англия.
Когато отидох при отец Софроний, той ме прегърна и каза: “Молитвата ти те спаси”.
Друг път един архимандрит дойде при нас от Гърция. Той беше първият ученик на отец Софроний от времето, когато е бил на Света Гора. Беше дошъл при стареца да го попита нещо много важно, но не беше успял още да зададе въпроса си. Без други обяснения, отец Софроний му подаде снимка на един владика и му каза: “Когато се върнеш, върни това на владиката”. Въпросът, който архимандритът искаше да зададе беше дали да приеме да стане епископ на същата тази епархия. С «отговора» си старецът Софроний не му даде такова благословение.
Много хора казваха на отеца, че е прозорливец. И той неизменно казваше: “Не знам. Просто се моля и прося от Бога думите”. Вярваше, че това е най-естествената форма на прозорливост, според думите на псалмопевеца: “Повярвах и затова говорих”. Той винаги настояваше да молим от Бога да ни даде слово, преди да заговорим.
Когато получих послушание да стана духовен наставник, бях само на 38 години – твърде ранна възраст за такова служение. Тогава старецът ми каза: Когато говориш с хората, не разчитай на това, което си прочел, или на нещата, които си казал и които може би са помогнали в подобни случаи на други хора. Нека умът ти да слиза в сърцето и едва тогава заговаряй.
Ако трябва да дам едно определение за стареца Софроний, то би било “човек на Божието слово”. При нас идваха хора с най-различни проблеми и ние ги изслушвахме, а после трябваше да предаваме проблемите им на отеца. Понякога, когато отивах при него, за да му предам въпросите на хората, го намирах заспал в креслото си. Влизах в къщата с ключа, който все още пазя. Разтърсвах го леко, за да го събудя и му казвах: “Отче, има такъв и такъв въпрос…” Когато си отвореше очите и устните, за да ми отговори, някак усещах, че думите идваха от друг свят. И не защото аз бях негово духовно чедо и сърцето ми беше предразположено към своя старец. Дори хората, на които предавахме думите му, имаха същото усещане. Словата му предаваха благодат към сърцата на хората.
Понякога, докато се четяха текстове в трапезарията по време на хранене, той прекъсваше четеца и коментираше прочетеното. И думите му бяха толкова сладки, че след това не можехме да докоснем храната. В такива случаи винаги се сещах за думите на Господа: “Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста”.
За всяко нещо, което правеше, старецът се молеше много Бог да бъде неговата светлина, която да го ръководи, за да не сбърка в нещо. И Бог наистина беше с този човек.
Понякога се получаваха странни неща. Идват хора, задават някакъв въпрос, а отецът отговаряше с нещо, което на нас ни се струваше напълно несвързано. Но с течение на времето, когато виждахме събитията в развитие, думите му се оказваха напълно на място. Постепенно свикнахме с това. И всеки път, когато той казваше нещо, което не можехме да разберем, с отец Кирил се споглеждахме и казвахме “старецът каза”. Знаехме, че просто трябва да изчакаме, за да разберем с течение на времето смисъла на казаното.
За Богооставеността
Отец Софроний имаше цялостно учение за духовното униние. В една от главите на една от моите книги се опитах да го синтезирам.
Отецът говори за три периода на духовния живот. В първия ние сме призовани – и тогава получаваме първата благодат. Тя е толкова чудно благословение за нас, защото, когато дойде, молитвата ни се удава лесно; едва привършим молитвата си и вече получаваме търсения отговор; в себе си имаме мир, Писанието ни се услажда, лесно обичаме и лесно се смиряваме. Изобщо, в тази първа благодат виждаме образа на небесната реалност. Отец Софроний наричаше това “незаслужено съкровище”, незслужен “мамон”, неполагащо ни се богатство.
Но това богатство не остава с нас завинаги. То ни се дава само като урок за божествения живот. След него благодатта се оттегля и ни оставя да проявим собствената си воля и свободен избор.
Този втори период, когато благодатта се оттегли, е много дълъг и труден. Но и той е голяма чест и привилегия – Бог ни го дава, за да Му покажем, че сме Негови. Защото всеки ден ние Му казваме в молитвата си: “Аз съм Твой, спаси ме”. Но трябва да Му докажем, че наистина сме Негови – и едва тогава да чуем гласа Му: “Да, ти си моят единороден син, днес те родих”. Той казва тези думи на Единородния Си Син, но ги повтаря на всеки син, когото приема при Себе Си, когото осиновява.
Този втори период е много труден, защото тогава ние биваме изпитвани от Бога, както всеки родител изпитва децата си. В 12-та глава на Посланието до Евреи четем, че на онези, които Го приемат като Бог, Той постъпва като баща със синовете си. “Защото кой е този син, когото баща му не наказва?” (Евр. 12:7).
Така през втория период Господ ни изпитва, за да разбере дали сме усвоили урока си от първия период. Ние минаваме през изпитанията на втория период, за да докажем верността си и за да преустроим падналата си природа спрямо този нов закон на благодатта, който ни е бил открит. И когато изпълним правдата на този втори период, благодатта идва и остава с нас за постоянно.
В книга “Деяния на апостолите”, където свети апостол Павел е трябвало да се оправдава пред Агрипа, той казва на владетеля, че всичко, което понася от сънародниците си, е заради онова първо видение, което е получил от Бога по пътя към Дамаск.
Ако не преминем през втория период – оттеглянето на благодатта – ние не можем да бъдем истински деца на Бога. Понякога това чувство за изоставеност е така силно, че го чувстваме като смърт. Но за това има причина. Когато благодатта е била с нас през първия период, е било лесно да вярваме в Бога, да вършим всички дела на благочестието и при всички обстоятелства да следваме Бога. Но щом Той ни изостави, и спрем да виждаме десницата Му в живота си, и въпреки всичко продължим да Го следваме, получаваме още по-голямо благословение. Както Господ казва на Тома: “Блажени, които не са видели, и са повярвали”.
Всички трябва да се изправим пред тази смъртна изоставеност. Защото когато сме застанали пред самата смърт и въпреки това отдаваме слава на Бога както в първия период, доказваме, че вярата ни е по-силна от смъртта, която ни заплашва. И Бог се връща при нас завинаги.
Имах един приятел, който искаше да стане монах. Остана тук при нас в манастира за година и половина, но все не можеше да реши къде иска да бъде – при нас в манастира, или на Света Гора. Накрая отец Кирил му каза: “Трябва да решиш”. Той отиде в Света Гора и стана монах там. (Сега той не е там, а в един манастир до Константинопол, на Принцовите острови). След като беше прекарал няколко години на Атон, той дойде при отец Софроний и призна: в света живях по-добре, отколкото сега като монах. Сега виждам в себе си само лоши неща. Отец Софроний му каза: “Това не е правилно. Сега просто очите ти са се отворили и виждаш по-добре състоянието си; виждаш нещата, които винаги си носил в себе си, но не си можел да видиш”.
Във втория период на духовния живот Господ ни открива цялата ръжда, която носим вътре в себе си – за да можем да я изтрием и да заблестим наново.
За изповедта на децата
Няма възрастова граница за изповядване на деца. Изповядвал съм деца на по 3-4 години с такава дълбочина на изповедта, както при малцина възрастни. Веднъж изповядвах четиригодишно момиченце. Седна пред мен, а аз и казвам: “Джоана, какво има?” Тя отговори: “Мама ми каза да си лягам, а аз не я послушах”. Попитах детето: “Джоана, не обичаш ли мама?” “Обичам я”. “А защо не се подчиниш, щом я обичаш?” “Ами не знам”.
“Добре, казах й, нека Господ ти прости. А щом обичаш мама, слушай я отсега нататък”. Прочетох една кратка молитва и момиченцето си тръгна от мен, танцувайки. Чувстваше се опростена. Защо да отнемаме от четиригодишното дете възможността да се освободи от бремето си?
Друг пример – със седемгодишно дете, момченце. Една неделя сестра Магдален беше събрала децата; имало е случаи да се събират до 80 деца едновременно. Тя доведе децата при мен за изповед; започнах с най-малките, защото те обикновено нямат търпение да изчакват реда си. Поканих едно от тях, на седем години, който ми каза:
“Искам да се изповядам, но още не съм решил пред кого да се изповядам, защото, когато бях малък (!), отец Рафаил ме благослови веднъж”. Казах му: “Добре, изчакай малко, сега ще дойде отец Рафаил”. Останалите деца се изповядаха, и накрая той влезе пак при мен. “Ще се изповядам днес при тебе, но да знаеш, че още не съм решил кой да ми е духовния отец”. Седна на стола, помълча малко и после ми каза: “Искам да отида горе”. “И аз”, казвам му. “Но някои отиват долу”, каза отново след кратко мълчание. “Така е”, казах му, “но Църквата се моли всички да отидем горе”. Той се замисли още по-дълбоко и каза: “Ами ако не можем да се променим?”
Изобщо, с това дете имах най-дълбокия духовен разговор. Понякога на изповед идват възрастни без никаква идея какво трябва да правят. Сядат и започват: “Ами, обичайните неща, отче… Никой не е съвършен… Какво да се прави…” – и разбираш, че сърцето на този човек не е докоснато още от благодатта. Опитваш се да кажеш нещо, което да събуди съвестта му. Така че няма възрастова граница за изповедта. Когато при теб идват деца, трябва да се отнасяш с тях като с равни – смирено и сериозно. Дори понякога да се поставяш по-ниско от тях. Само тогава думите ти могат да имат някакъв ефект за тях.
Да поставяме себе си по-ниско от хората, които идват при нас е основен принцип. Защото този, който е дошъл на изповед, има на своя страна Бог и цялото небесно войнство – и не бива да спираме Божието дело, което се извършва в този човек. Отец Софроний също казваше: “За да мога да помогна на хората, които идват при мен за помощ, винаги поставям себе си по-ниско от тях”.
Дали да се опитваме да потикваме децата си към изповед? Не знам, въпросът е труден. По принцип, с децата всичко е много трудно. Най-сигурният път е добрият пример. Вторият принцип – нещата, които искаме да кажем на децата си, да кажем първо на Бога. Ако наистина се молим, Бог ще намери начин да сложи това, което искаме да им предадем, в сърцата им.
Един мой приятел свещеник има три деца – като ангелчета са, едното дори вече е ръкоположено. Питал съм го: “Как успя да ги възпиташ по този начин?” Той ми отговори: “Никога нищо не съм им казвал. Но откакто са се родили, изчаквам докато заспят, коленича до леглата им и се моля за тях половин час всяка вечер. Предавам ги на Бога”.
Спомням си една сестра от манастира, която имаше проблем с друга сестра. Човешки неща, дреболии. Тя беше решила, че другата сестра не я харесва. Изповяда това на духовния си наставник. Отецът й каза: “Всеки път, когато се приближиш до тази сестра, преди да й кажеш нещо, кажи първо на Бога: Господи, говори в сърцето на тази сестра и й кажи, че я обичам”. Когато тя постъпваше така известно време, проблемите изчезнаха.
Често ми се случва да не мога да отговоря на някой въпрос. В такива случаи казвам на хората, че не мога да им отговоря в момента, че ще питам някой с повече познания и ги моля да обсъдим въпроса им по-късно. Никой не може да претендира, че знае всичко. Може би единствено папата 🙂
За стареца Софроний
Онази добродетел, която направи стареца изключителен, беше покайният дух, който носеше в себе си. Покаяние до себененавист. Беше ми казал веднъж, че докато живял в килия на Атон, една цяла седмица не бил погледнал през прозорчето, за да види ден ли е, или нощ. Стоял с лице към пода и плачел без прекъсване; всички кърпи в килията били мокри. Стоя така, докато се изтощи съвсем, заспивал за един-два часа, събуждал се и продължавал. Нуждата му от покаяние била неизтощима. И всичко това било, защото в младежките си години се бил обърнал към източните религии. Не можел да си прости това. Изживявал го като отстъпление. Дори когато Божествената светлина го обгръщала, не спирал да ридае. Така младежкото му падение се превърнало в скрито благословение.
Без дълбоко покаяние човешката природа не може да се промени и да стане духовна.
Старецът и академичното богословие
Отец Софроний изпитваше уважение към академичното богословие. Считаше го за полезно за историческото съществуване на Църквата; нещо, без което Църквата не може. Но за него най-високата форма на богословието беше духовното състояние на човека, тоест – чистата молитва. Той казваше, че академичното богословие може да донесе ценни плодове, ако хората, които се занимават с него, го правят като послушание към духовен наставник – тоест, ако това богословие се случва в рамките на Църквата.
…Когато станах духовен наставник, бях наивен. При мен дойде един човек и аз го поучавах как да държи ума си в ада и да не се отчайва. Той беше послушник и много се впечатли от нещата, които му наговорих. Но изпадна в отчаяние. Той отиде при стареца Софроний (това беше по времето, когато имахме тази привилегия старецът да ни бъде винаги подръка, както и сега игуменът ни отец Кирил е като баща за всички нас) – и му каза: “Когато слушах отеца да ми говори, усетих голяма светлина, но сега съм отчаян”. Отец Софроний ме повика и ми каза: “Не разбираш ли – този човек не е за това. Насърчи го да помага в манастира и той ще се спаси”. Тогава разбрах, че има и по-лек път, по-достъпен начин да бъде преподавано това учение – първо, да благодарим на Бога за всичко, което е направил за нас, като накрая добавяме, че не сме достойни. Това е една по-лека форма на същото отношение.
Веднъж едно младо момиче, дванадесетгодишно, дъщеря на един много добър свещеник от Америка, дойде да ме види. Седна пред мен и каза: “Отче, имам помисли за суетна слава. Посъветвай ме какво да правя”. Казах й: “Благодари на Бога за всяка глътка въздух, която ти дава – и ще придобиеш смирен дух”. Тя ми благодари и избяга. Срещата ни беше много кратка. Така че можем да задържим смирен дух, дори когато сме щастливи, като благодарим на Бога непрекъснато за всичко, което той е направил за нас; за всяка глътка въздух, която получаваме от Него.
Литургията като благодарение и прошение
Литургията е двойнствено действие – на благодарение и на молба. Ние имаме повече неща, за които да благодарим, отколкото такива, за които да молим. Но поради психологическото ни състояние, свързано с грехопадението, за нас е станало по-естествено да измолваме, отколкото да благодарим. Но целта на живота ни е той да се превърне в благодарение – както животът на Самия Христос. Както в известното песнопение “Тебе поем” – казваме “на Тебе пеем, Тебе благославяме…” и т.н. – и само веднъж казваме “и молим Те”. Трябва да обясним на хората, че в Литургията благодарим Бога за всичко, което е направил за нас и за целия свят – за всичко, за което знаем и за всичко, за което не знаем. Особено за нещата, които е направил за светиите и за Своята Майка – защото това последното е свързано с нашето спасение. Затова и в Литургията започваме молитвата си за нея така: “И особено Ти принасяме тази молитва…”
Трябва да обясним на хората, че три четвърти от Литургията е благодарение и само една четвърт – молба. И тези три четвърти е нашата подготовка за участие в Тайнството. Отец Софроний имаше една голяма грижа тук – да оформи малка група хора в манастира, които правилно разбират и преживяват Литургията. Тогава беше по-лесно други хора да се присъединят към това ядро и да придобият същото отношение. Затова и основна задача на свещеника е да организира малка група хора, които правилно да разбират и живеят Литургията. Той казваше, че това е най-добрата мисия, защото в Литургията има всичко.
Литургията е място, където ние заменяме ограничения си живот с изобилния живот в Бога. Как става това? Идваме и предлагаме жертва пред Бога – парче хляб и малко вино. В нормалния живот това не са толкова ценни неща, но стават ценни, когато на тях възложим живота си. Възлагаме цялата си вяра, смирение, любов, цялото си смирение и очакване, което имаме за Бога – целият си живот. И Му казваме – “Твоя от Твоих, Тебе приносяще, за всех и за вся”.
И Той прави същото. Той също влага живота си в тези неща – Светият Дух ги обръща в Живото Тяло на Бога, което съдържа вечния Дух. Той казва на народа Си – Святото е за светите. В този момент се получава размяната на животи – временния за вечния. Ние предаваме на Бога живота си в тези дарове и Той ни дава Своя в същите тези дарове. Литургията е пророческо събитие, в което разменяме временното си битие за вечното Битие на Бога. Разбира се, в нея има много други неща…
Ако погледнем Литургията под друг ъгъл (свети Павел го казва в Послание до Коринтяни): когато се съберете в събранието, всеки трябва да донесе най-добрия си принос: един – учение, друг – пророчество… С други думи, Литургията е място, където занасяме най-доброто, което имаме в сърцето си и с другите членове на Тялото Христово споделяме всичко това в това Тяло. И малкия принос, който внасяме, става ключ, с който отключваме съкровището на всички тези светии, които са живели преди нас. Затова на Литургия трябва да идваме с най-доброто възможно разположение на сърцето, защото там ставаме живи членове на Тялото Христово, от чиято Глава всъщност идват всички дарове…
Лекцията е изнесена пред група поклонници от България в манастира “Св. Иоан Предтеча” в Есекс, Англия, нa 2 април 2008 г.
Превод: Пламен Сивов
