Клаус Кенет: сектите създават изкуствен свят
Интервю на Пламен Сивов с Клаус Кенет
Когато Клаус Кенет се представя пред публика, обикновено казва за себе си: „Аз съм най-щастливият човек в Европа”. Какво означава това? Какво е за него щастието и защо смята, че повечето хора са нещастни?
Чувствам се щастлив, защото имам Христос в себе си. Това означава, че имам съзнание за своята греховност, и това съзнание по някакъв начин задържа Светия Дух в мен; Той е, Който непрекъснато ме предупреждава да не греша. Така ставам все по-свободен от страстите, от зависимостите, от представата, че имам нужда от каквото и да е в тои свят – музика, телевизия, всичко, което представлява удоволствие само по себе си. Хората си казват: ще отидем на хубав ресторант, ще отидем на кино – и всичко това е чудесно, но след като се позабавляват два часа, забавата свършва и трябва да търсиш нещо ново. И така без край.
Сега все повече се откъсвам от тези неща, преодолявам зависимостта си от тях. Това е резултат от постоянните ми посещения в манастири. Манастирите са нещо като „ресурсни центрове”, където можеш да се запознаеш с щастливи хора, които са се оттеглили от света. Но човек може да живее по такъв начин и без да е в манастир; така се опитвам да живея и аз.
Повечето хора винаги бързат и преследват един погрешен вид щастие, който според мен е фалшив. Самият им живот е фалшив, ерзац-живот – когато се почувстват удовлетворени, бързат към следващото удоволствие. Но в резултат от това остават винаги жадни за истинското щастие.
Често в България по повод на манастирите можем да чуем такива изказвания: Ходя в този и този манастир, защото се зареждам с космическа енергия; защото манастирът е построен на специално място с тайнствени излъчвания. Ето такава нео-езическа и псевдо-инженерна енергетична терминология се използва. А много хора пък ходят там просто така, и си тръгват без особена полза за себе си.
Всичко зависи от нивото и начина на мислене. Смешно е да се ходи на манастир от „енергийни” съображения. Когато отивам в манастир, правя го, защото там намирам примери – монаси и монахини – на откъсване от света и от нещата, които не могат да ни дадат щастие. Когато видиш колко истински щастливи са тези хора, се питаш: Как го правят?
Това не е въпрос на енергия. Те просто имат Христос в сърцата си; следват правилния водач. Хората с енергийните точки играят някаква безсмислена психологическа игра. Това просто не е сериозно.
Когато живеех в Индия и Тибет, често посещавах места, които бяха известни като „центрове на космическа енергия”, но всичко това е „прелест”, фалшиво духовно състояние, психологическа игра. Тъкмо обратното е при монасите – това са живи примери, чиято радост усещаш веднага; тя е преподаваема към другия човек. Изобщо, всичко се свежда до личността, до отношения между личности, а не между личност и място. Усещаш радостта и разбираш откъде идва тя – от сърца, изпълнени с Христос. Не че тези хора са съвършени, никой не е съвършен, освен мен и теб, макар че за теб не съм много сигурен (смее се).
Това е и една от големите разлики между християнството, от една страна, и будизма и дзен-будизма, от друга. Когато бях будист и медитирах с други будистки монаси, всеки беше затворен в себе си, затворен за другите, откъснат от тях, егоцентричен. В това нямаше споделяне. Медитацията си е твое частно дело. В християнските манастири виждаш усмихнати лица. Веднъж попитах един монах: как така се усмихвате по цял ден? Той ми отговори: Усмихваме се цял ден, защото плачем цяла нощ. Това означава, че монасите имат съзнание за своята греховност. Това съзнание привлича Светия Дух и Той те освобождава, и ти се усмихваш отново. Това е особен, парадоксален духовен път.
Много хора в наше време се присъединяват към различни религиозни групи със съмнителни духовни практики и докато някои от тези проекти изглеждат безобидни, други се оказват разрушителни за човешката личност. Какви са причините, които карат хората да ходят на такива места и да остават там? Кое ги кара да приемат толкова лесно нещата, които им казват религиозните лидери там?
Основната причина, разбира се, е че не познават християнството. Не познават учението на Христос и това е много тъжно, защото тази, която трябва да разпространява това учение, е Църквата – и тя го прави, но някои нейни членове злоупотребяват с призванието си на християни. Така мнозина попадат под контрола на съзнанието, упражняван от сектите. Именно контролът върху съзнанието е основното при сектите. Искат ума ти, защото искат парите ти.
Сектантски модели може да има и в църквата, за съжаление. Има свещеници, които също се блазнят от парите на хората; и тези свещеници трябва много да се молят – един ден те ще отговарят пред Христос в Съдния ден, защото са отклонили хората от правия път, вместо да ги водят при Христос. Ако има свещеници с такава погрешна мотивация, те наистина имат голям проблем и имат нужда от много молитви. Тези хора създават сектантски общности в църквата, което е недопустимо.
В нашето общество се обсъжда каква трябва да бъде държавната политика спрямо сектите и култовете. Имаме представители и на двете крайни мнения – крайното либерално (че поради принципа на свобода на вероизповеданията всеки трябва да бъде оставен да вярва в каквото си иска и държавата не бива да се меси в личния живот на гражданите) и другото мнение, отстояващо държавния контрол върху регистрацията и дейността на всички религиозни групи, за да се ограничи влиянието им в обществото. Какъв е християнският отговор на тази дилема?
Християнството е едно, държавният контрол е друго. Нито една от двете крайности не е правилният подход в случая. Сектите не могат да бъдат забранявани, но от друга страна, оставиш ли ги да се развиват свободно, много хора претърпяват големи вреди. Тук най-важна е ролята на църквата, която трябва да провежда много разяснителна работа и да предупреждава – чрез пресата, телевизията и т.н. От друга страна е известно, че някои секти, например Сциентологията, са еднозначно опасни. Те промиват мозъците на хората и взимат парите им – и за тези неща самата държава трябва също да предупреждава, особено когато нещата са толкова ясни.
Има и много протестантски групи, които практикуват подобни неща, но макар и да отклоняват хората от истинската вяра и да замъгляват съзнанието им, може би не са чак толкова опасни. Изобщо, държавната политика трябва да се ограничи с предупреждение, не с физически репресии. Църквата, от своя страна, също не бива да спира проповедта си. Както при цигарите – да се слагат предупредителни знаци на кутиите, но да не се забранява търговията с тютюн. Така се гарантира свободната воля. Не бива хората да бъдат насилвани да избират доброто, дори и с най-чисти намерения. Хората трябва да имат възможност да поемат отговорност за действията си.
Каква е сектантската душевност? Бил си член на подобни групи. Например трансценденталната медитация, която днес е популярна у нас. Рекламират се и индийски гурута, йоги, които периодично ни посещават. Какво всъщност се случва в една йога-група? Какво се случва с човек, който практикува сериозно йога?
Най-лошото, което се случва е, че тези гурута заместват Бога на любовта с един или много фалшиви богове. Нашият Бог е живот. В ореола на Христовите икони често ще прочетете надписа „Аз Съм”. Всичко друго извън този източник на живот е демонично – гурута, индуистки божества и свързаните с тях учения – всички те ви предлагат фалшив живот. Вътре в сектата можете да постигнете много – да направите кариера, да намерите някакво успокоение, което, разбира се, няма нищо общо с Христовия мир. И това успокоение лесно се губи, защото балансът е нарушен. Ние имаме паднала природа и затова всяко човешко същество е склонно да загуби мира си поради страстите и склонността си да греши. Грехът не е морална категория, той е престъпление срещу любовта на Отца. Това престъпление срещу любовта ни отделя от братята и сестрите.
В сектите създават имитация на братски отношения, но те не са основани на истинския живот. Любовта се превръща в изкуствено, евтино шоу, което в крайна сметка те оставя празен и неудовлетворен. И аз, и много други хора са свършвали пътя си в сектата в празнота и депресия. За известно време участието там сякаш ти помага. Но сектите помагат, като ти слагат превръзка на очите, образно казано. За мнозина точно тази превръзка е нещо много привлекателно, защото им помага да избягат от темата за личния си грях. Не ти казват, че си грешник. Никой не иска да мисли или да чува за себе си: „аз съм лош, аз съм грешник”. Затова и Христос беше разпънат – защото казваше на хората тези истини. Но осъзнаването на греха е абсолютното условие да свалиш превръзката от очите си. Да разбереш какво е грехът и да поискаш да се освободиш от него; да прекратиш тази отделеност от брата и сестрата.
Сектите създават един изкуствен свят, дават изкуствен живот, който не може да продължи дълго. Докато живееш този изкуствен живот, той може да е много приятен – казват ти, че си добър, че си спасен, че си специален, че принадлежиш на правилното място и на правилната група – и така маскират въпроса за греха. Тази маска е опасна, макар да прави живота по-лесен.
Можем ли да говорим за сектите на християнски език в едно общество, което ще възприеме такова говорене просто като поредната алтернативна проповед, една от многото? Възможен ли е изобщо неутралният език, когато говорим за сектите?
Не мисля, че неутралитетът е възможен. Христос Сам поставя една разделителна линия – който не е с Мен, е против Мен – и хората трябва да направят своя избор. Неутрална територия просто не съществува.
Атеизмът?
И това не работи, защото безбожието води до поредния фалшив живот. В човека е заложена божествена енергия, една динамика на светостта, която спи във всяко новородено, създадено по образ и подобие Божие. В самото ни същество е заложена спосбността и нуждата да познаваме кое е добро и кое е зло – и тези, които не познават Христос, някъде дълбоко в себе си чувстват празнотата. Всеки има инстинкт и порив към доброто, затова търсим и щастието; никой не търси злото за себе си. Затова и единственият истински избор е този – или си с Христос, или тръгваш по собствен път. Последиците от собствения път са, че никога, никога няма да бъдеш удовлетворен.
Каква е душата на атеиста? Бил си атеист в определена част от живота си. Как беше при теб – съзнателен избор да бъде отхвърлен Бог, или постоянно въздържане от избор? Повечето хора сякаш пребивават постоянно в това последното – не чувстват нужда да избират нито „за”, нито „против” Бога.
Да, и така се чувстват добре, живеят „нормален” човешки живот. Но такъв „нормален” живот всъщност няма. А хората искат да бъдат щастливи – и така вечно ще търсят погрешното щастие. Младите хора искат да отидат на дискотека, да правят секс, да пият и да пушат. Имат нужда от примери. Ако им кажеш да събудят в себе си Христово съзнание, Христов ум, те няма да ти повярват. Сектите казват подобни неща, но при тях това е скрепено с авторитета на гуруто и резултатът е основан на манипулираното съзнание. Но ако те видят жив пример на въплътена любов, неизбежно ще се запитат: Как този човек е станал такъв?
Преди години мисионерствах по плажовете на Сицилия и Сардиния. Работех с наркомани. Канихме ги на обяд на плажа, където беше лагерът ни. Човек можеше да види любопитството им – защо не искаме да правим секс с момичетата-наркоманки, както всеки друг? Защо сте различни, питаха ни тогава. Отговаряхме, че служим на друг Шеф. Не им говорихме задължително за Христос. Едва след две-три седмици живот сред тия младежи някои от тях наистина пожелаваха да разберат нещо повече. Едва тогава заговаряхме за Христос.
Всичко тръгва от личния пример. Този опит ме убеди колко е важно самият ти да се превърнеш в пример на това, което проповядваш. Младите хора усещат кога имаш истинска любов и тогава няма нужда да ги убеждаваш с аргументи в нещата, в които вярваш. Убеждаваш ги със самия себе си, с битието си. Майка Тереза беше такава; тя живееше на принципа „не трябва да ги убеждаваме, а да ги спечелим”. Да ги спечелим с любовта си и със себе си. Едва тогава можем да заговорим за това откъде получаваме тази сила. Всеки разбира силата на любовта, силата на Христос. Дебат, основан на размяна на аргументи от вида „аз съм прав, ти грешиш” – това е загубена кауза. Единствено любовта може да убеждава.
Така и аз бях убеден, когато срещнах отец Софроний. Любовта ме убеди.
***
Повечето време съзнанието на хората се люшка между миналото и бъдещето: утре имам изпит, утре ще отида на кино. От мислите за бъдещето идват различни емоции – страх или радост. Бъдещето още не се е случило, но ние посвещаваме голяма част от вниманието си на него. Аз мога да се разболея и изобщо да не изляза утре от къщи. Миналото също може да ни превземе отвътре – „вчера гледах страхотен филм”, „хубав беше купонът снощи”.
Пребиваването в миналото или в бъдещето – това е небитие. Когато Яхве казва на Мойсей на планината Синай „Аз Съм” (същото това „Аз Съм” на иконите на Христос) – това е точно обратното, това е Битие. Ако си в бъдещето, ти губиш реалността, умът ти живее в света на фантазиите. Ако си в миналото, умът ти се занимава с неща, които не може да промени. Миналото и бъдещето в нашите мисли са двете посоки, от които ни нападат демоните, за да придобият контрол над нас. Затова и по-голямата част от времето хората се страхуват от нещо, живеят в страх. Страх, който няма плът, защото очакваното още не се е случило.
Само в настоящето има живот. Всичко друго е подмяна, която ви дава фалшив живот. Истинският живот, от друга страна, е много тънка линия, която непрестанно се движи във времето. Удивително е, но в същото време този живот е и вечност. Във вечността няма време.
Когато завърша изречението, което произнасям в момента, то е вече минало. Тоест, настоящето наистина е много, много тънка линия. И само тя е живот. Затова и трябва винаги да се опитваме да сме в настоящето – в мига, в който излезем от него, идват демоните. Те нямат собствен живот. И това е много интересно – демоните имат съществуване, но не и живот; между двете има голяма разлика. Животът е само в Бога, а те са отпаднали от Него. Демоните съществуват, когато вие им дадете битие. Ако разберете този урок, ще се освободите от страха. Човекът, който ви говори това, е човек, който се е освободил от страха. Както храним тялото си с храна, така и демоните се хранят, и храната, която им дава кръв, е нашият страх, нашето люшкане между миналото и настоящето.
Но как да останем в настоящето? С този въпрос се е занимавал и Буда. Това не е само християнски въпрос. Буда казва, че трябва да контролираме мислите си, защото демоните ни влияят чрез петте сетива и ни отвеждат в бъдещето или в миналото. Решението, което дава Буда: да спрем да мислим. Но това е погрешно. Аз усвоих тези техники и в празнотата, която открих, видях отново демоните; празнотата беше пълна с тях.
Да бъдем в настоящето (present) означава да бъдем в присъствието (presence) на Христос. Самият Той казва: Аз съм животът. Аз Съм. В това присъствие ние сме постоянно в настоящето, през цялото време.
В тази връзка нека си спомним за Иисусовата молитва: „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй мене грешния”. В това изречение се съдържа целият Нов завет. Прославяме Бога, в същото време признаваме греховността си. С произнасянето на тази молитва ни се дава възможност да се изпълваме непрестанно със Светия Дух. Но трябва да внимаваме, защото много хора използват тази молитва като талисман, като мантра, която да им донесе щастие – и това е поредната злоупотреба.
С тази молитва се обръщаме към Христос, Който единствен е това Присъствие и това Настояще. Нека читателят на тези редове да запомни нещо – следващият път, когато има повод да се страхува от нещо – от болест, от изпит, от загуба на близък, нека си спомни, че това е нещо, което още не се е случило. И да започне да призовава Името на Иисус Христос. Както казва Библията, то е единственото име, което ни е дадено. Когато призоваваме Неговото Име, ние призоваваме Неговото Присъствие, влизаме в Неговото Настояще (вечността) и страхът отпада. С него отпадат и всички страсти и зависимости, които демоните ни внушават непрекъснато, за да ни държат във фалшивия живот и да ни отдалечат от истинския.
Достигайки това състояние на пребиваване в Настоящето, означава ли, че губиш чувствата си?
Не, разбира се. Самият Христос е преливал от чувства. Той се е гневил, смеел се е, плакал е. Но това са чувствата на истинския живот. Моят духовен наставник, отец Захариас, също е много емоционален – но това е емоционалността на детето. Той може да бъде толкова неподправено щастлив само от миризмата на някоя подправка – и това е истинска радост, тя не идва от фалшивия живот на света, а от присъствието на истинския живот.
Какво е грях?
Отново казвам: престъпление срещу любовта на Бога. Бог присъства като образ и подобие във всяко човешко същество, а грехът, егоизмът, ни отделя от ближния и от нас самите. Бог е създал един Адам, и затова всеки човек на този свят, християнин или не, е мой брат. Чрез падналите ангели, демоните, на нас ни се внушава желание да използваме ближните си за задоволяване на собствените си страсти – ще използвам това момиче за сексуалното си удоволствие, ще я използвам като предмет; ще манипулирам този човек, защото искам парите му. Всичко тръгва от там, за да се стигне до убийствата, кражбите, световните войни. Това отделяне от останалите и превръщането на ближния в обект, в предмет, в крайна сметка ни убива, прави ни самотни. Защото заживяваме в непрекъснат страх да не загубим нещата, които сме придобили от другите. Накрая ни връхлита и страхът от смъртта.
Престъпление срещу любовта, което ще бъде наказано, или болест, която може да бъде излекувана, е грехът все пак?
Болест, но и наказание, защото сами себе си наказваме. Разбрах това от собствения си живот. Сам себе си наказвах, защото оставах винаги сам, след като грешах. И това е най-лошата болест – да не можеш да се свържеш с никого. Бог не иска да ни наказва, а да ни излекува. Грехът ни разболява. И когато видя собствената си болест, няма да осъдя вече никого. Бог обича хомосексуалиста, но не обича хомосексуалността, защото и тя е болест, която води хората към тъга и ни отделя един от друг. Родени сме като мъже и жени, за да имаме нормални връзки. Бог не е създал Адам А и Адам Б, а Адам и Ева. Виждал съм тежки случаи на хомосексуализъм излекувани, когато в човека се е събудил Христовият ум и е влязъл Светият Дух. Понякога лекари и учени се опитват да докажат, че хомосексуализмът може да бъде причиняван от външни фактори, от хормонални причини и т.н. – всичко това са глупости. Всички сме поразени от греха, споделяме една обща паднала човешка природа, но Христос отново може да ни из-цели, да ни направи цели.
А какво е спасението? Спасение от нещо или за нещо?
Не само християнството, но и будизмът, и индуизмът ни казват, че земният ни живот не е краят на нашето съществуване; че животът на душата продължава и след смъртта. От какво сме спасени? Спасени сме от вечно страдание. Това страдание започва в този живот. Виждаме, че никога не можем да удовлетворим всичките си желания – известно е, че няма горна граница на желанието за притежание например. Желанието за още и още води до страдание, защото не може да бъде удовлетворено. И ако не осъзнаете това преди физическата си смърт, тогава вашият Бог е бил Мамон, парите. Или сексът. Или всяка друга страст. И когато умрете, душата ви продължава да жадува нещата, които е свикнала да жадува приживе.
И това е адът. Защото в отвъдното тези желания не могат да бъдат задоволени. И заради това ще страдате ужасно, защото това, което разбирате под „удоволствие”, вече няма да ви е достъпно. Когато Христос казва: Идвам да ви спася, това означава, че Той ни дава самосъзнание, което е Христово съзнание. То ви помага да отпуснете мъртвата хватка, с която сте се вкопчили в парите, секса, властта и т.н. и да се освободите от зависимостите, които те създават. Това ви носи реално, не илюзорно щастие.
Ето ви един пример за насилието. Имало един горд воин-самурай. Отишъл при един от учителите и му казал: учителю, кажи ми съществуват ли рай и ад. Учителят започнал да обижда воина, подигравал му се, наричал го с груби имена. Самураят не издържал на унижението, и започнал да изважда меча си от ножницата, за да прониже наставника си. Точно в този момент учителят казал: ето тук започва адът. Самураят разбрал посланието и прибрал меча си, а учителят казал: ето тук започва раят.
Когато живееш в това състояние на вечна неудовлетвореност на сетивата и ума, си в ада. Но мирът е постижим и достъпен за всеки още тук, в този живот. Аз се опитвам да го постигна. Това не означава, че съм добър християнин. И до днес демоните ме измъчват всеки ден, опитват се да ме отклоняват. Но в мига, в който загубя вътрешния си мир, в мен светва нещо като алармена лампичка и аз се вкопчвам в Иисусовата молитва. И това се случва много пъти всеки ден – разбирам, че демоните ме нападат, започвам да се моля, влизам в Присъствието, идвам в Настоящето …и мирът ми се връща.
Как се промени светът от времето на младостта ти? В каква духовна посока се движи всичко?
Двете последни разрушителни събития бяха Втората световна война и хипи-революцията – едно материално и едно духовно събитие. Второто даде началото на поклонението пред идоли – рок-групи, сатанизъм, отхвърляне на всяка забрана. Всичко стана свободно – наркотиците, хомосексуалните сватби. От 60-те години на миналия век егоизмът в хората нарасна значително и се разпространи навсякъде. Телевизията се превърна в един от основните носители на това разпространение. Самите телевизори стават и все по-големи, и все по-малки, и все по-евтини, запълват всяко свободно лично пространство – и вместо една или две програми, вече имаме стотици.
Хората не разбират, че не те гледат телевизия, а телевизията гледа тях. Когато гледат телевизия, мислят, че гледат новини, и не усещат, че са манипулирани, защото получават информацията и нейната интерпретация в количество и качество, което някой друг режисира. Изборът на това, какво ще видят и научат, се прави от други хора.
Антихристът е сред нас – може би все още не като реална личност. Като реална личност той ще бъде някакъв хибрид между папата и американския президент – огромна духовна и политическа власт над съдбите на милиарди души, съсредоточена в ръцете на един човек. Но духът му е вече тук, духът на масовото отстъпление от вярата. За това отстъпление сме предупредени от Христос: „Когато дойда на земята, ще намеря ли вяра?”
Това ми напомня историята на разговора между двама пустинници от ранния период на Църквата. Единият казал: Отче, ние бяхме толкова духовни, че можехме да възкресяваме мъртви. Какви ли ще бъдат тия от следващите поколения? Другият отговорил: Поколението след нас ще може само половината от нещата, които ние вършим. А какви ще бъдат християните от последните времена?, попитал смутено първият. Те ще бъдат по-святи и от нас, стига само да опазят вярата си, казал старецът.
Днес Европа ви бомбардира с реклами, сексуалност, коли, с „имай, имай, имай”. А не с „бъди, бъди, бъди”. Хората се стремят към този фалшив живот, към живота-заместител, а не към живота-битие. Няма битие, има притежание. Европа иска от България нови консуматори. Тя не ви носи любов, нито истинско щастие.
Нищо лошо няма в това, разбира се, да имаш по-хубави мебели, след като години наред си имал грозни такива. Нито пък телевизията е виновна в нещо сама по себе си. Но злоупотребата с нея е нещо страшно. И нека не забравяме, че дори и най-прекрасният филм, който можете да видите по телевизията или в киносалона, отминава. Той може да остави в съзнанието ви някаква следа, да ви накара да се замислите, да ви поведе нанякъде, но той не е самото Присъствие, нито самото Настояще.
Аз бях сред ония, последните, най-изпадналите хора. Бях затънал дълбоко в света на демоните и удоволствията, в света на секса и парите. И понеже срещнах отец Софроний, който беше спасил себе си, неговото лъчисто влияние върху всички, които го познаваха, докосна и човек като мен. Това е алтернативата. Тръгни по пътя на спасението, бъди сериозен в решението си и хората около теб ще видят, че си различен и ще те последват, защото ще усетят любовта.
Виждаме вече, че материализмът е фалшив живот. Удоволствието да ядеш хайвер, да се возиш в нов Мерцедес, да покажеш на другите скъпия си часовник за 6000 франка – всичко това е толкова незадоволително. То всъщност те ограбва, прави те беден. Тогава виждаш истината, която за света е лудост – че ако дадеш парите си, ще бъдеш по-богат, защото това, което задържаш за себе си, те прави беден, а даването те прави богат.
Всички имаме своите нужди – плащаме наем, купуваме бензин за колата си; и това е нормално, защото живеем в света, не сме се отрекли от всяко притежание, както са се отрекли монасите в манастирите. Трагедията започва, когато ни обземе страхът да не загубим придобивките си и ни сграбчи желанието да имаме още и още.
Ако глобализацията е крайността, която ни води към Апокалипсис, има ли спасителна алтернатива? Малки самоуправляващи се общности без медии, пасторален начин на живот?
Христос казва: ние живеем в този свят, но не сме от този свят. По думите на моя духовен наставник: спаси себе си и хората около теб ще се спасят. Опитите да променим света, като въплътим някаква наша идея за идеално общество, са обречени. Призвани сме да променяме себе си. Светът не можем да променим, но себе си можем. Това означава да приемем вярата си насериозно. Да заставаме зад всяка дума, когато се молим. Така и онези около нас ще се спасят, защото ще видят резултата от тази борба в нашия живот.
