Съборът като партиен пленум
[по повод събора през 2002 г.]
Историята се повтаря – веднъж като комедия, друг път като трагедия. Последният църковно-народен събор трагично наподоби историческия ноемврийски пленум на БКП, от който запомнихме застиналото изражение на другаря Тодор Живков, получаващ благодарности от съпартийците си за вярна и дългогодишна служба. Подобието обаче не стигна докрай – съборът нямаше вътрешната енергия да предизвика оттеглянето на патриарх Максим от духовния му пост. «Първият между равни» навярно се е почувствал като «свой сред чужди» или дори като «сам сред вълци», съдейки по изгубилите всякакви задръжки в острите нападки срещу него духовници.
Съборът надали си е поставял сериозно за цел «свалянето» на патриарх Максим, превърнат отдавна в «козел отпущения» и обща извинителна бележка за дългия списък слабости и нелепици, свързани с най-новата история на родната ни Православна Църква. Но макар и провалил се като възможност за синодален преврат, съборът изигра друга важна роля – а именно, обективира и придаде плът и кръв на процеси, настроения, лица и изражения, които дълго време бяха по-скоро обект на интуиция, сплетни и разговори с половин уста под манастирските лози и останалите полу-митични работилници, в които се изковава онова, което християните в България са свикнали да приемат за църковна реалност.
С всяка следваща година епископатът се сплотява все повече единствено около една вътрешно-църковна кауза – нуждата от нов патриарх. Списъкът от дължими подаръци, очаквани от държавата, също е кратък – административно-силово прекратяване на разкола (тоест, отмяна на юридическите актове, послужили за основа на разкола и отстраняване на хората на Инокентий от владение на църковните имоти), връщане на свещоливниците, възстановяване на църковния монопол върху определени производства, въвеждане на задължителна форма на вероучение в държавните училища. Единствено последното има неикономически характер.
При така заявени интереси от страна на църковното ръководство, при така формулирана «стратегия» и демонстриран отчайващо нисък хоризонт на визионерска рефлексия, едва ли оттеглянето на сегашния патриарх ще донесе някакви съществени промени. Просто защото никой от евентуалните му наследници не се и опитва да заговори за проблеми от непосредствено църковен характер, а именно – състоянието на семинарското и богословското образование, нивото на свещенството, мисионерска, проповедническа и социална дейност, международни контакти, административна и икономическа структура на БПЦ – във всяка от тези (а те далеч не са всички) сфери има нужда от сериозни и отговорни реформи, от болезнени равносметки и адекватен отговор пред българското общество.
Всичко в Църквата трябва да носи един дух – този на любовта и единомислието. Последният събор по парадоксален начин ни напомня за тази любов и това единомислие – като ни порази с оскъдицата им. Благодарим за това напомняне!
Ако съдехме само по атмосферата, която излъчват църковните ни ръководители, би трябвало да си кажем или че в Църквата има нещо дълбоко сбъркано, или че това, което става на тези събори, няма нищо общо с Църквата. Слава Богу, в България има Църква и лично аз не се притеснявам особено от провала на определени нейни представители да превърнат живота си в икона на това, в което твърдят, че вярват. Но разбира се, ще бъде жалко, ако отношението между реалната Църква и църковното ръководство наподобят отношението между държавния апарат и гражданското общество…
На моя въпрос към един от участниците в събора «Какво е по-различно от други събори, в които си участвал?», той, без да се замисли, отговори: «Лицата на участниците». Променял се антропологичния тип. Имало повече млади и смислени лица. Говорело се повече „в кулоарите”. Динамиката и атмосферата били различни, непознати от преди. Дано да е бил прав.
