завръщане

По залезно време на изток, безшумно
отплава червената слънчева ладия,
на топли вълни вечерта се разлива
над силни и слаби, над стари и млади.

Събрали водите на снощния дъжд
прииждат реките на днешните мисли
И някой се връща по дългия път
И пристъпя в деня, от грижи улисан.

Забрави ли ме, или все ме носиш
в обувката си като стъклено перо?
Горят ли още вечните въпроси
в камината под сухото дърво?

Виж колко сладостна е вън росата –
пчелите пият я наместо мед
а градските поети пак се мъчат
да вкарат битието във куплет.

От този труд ръцете им са в рани –
Напрягат слух в копнеж за стих,
ала наместо да им шепне оди
животът им разказва тъжен виц.

Стани в зори да ме посрещнеш,
седни на прага, със зората говори
Мисли за мен като за тебе,
но името ми забрави.

Със теб живях, но не наяве,
насън се учих да летя
И вярващата ми душа изтече
през пръстите като вода.

И какво, че глупакът сънувал разпятие
И какво, че жените кървели насън
Аз не вярвам на личби, не вярвам на сънища;
Заслепен съм от огън, поразен съм от гръм.

Завинаги пришествие ще чакам
и по империи стари ще тъжа
Ще се събуждам уморен от скитане
И ще заспивам с перо от птица във ръка

Развей коси, хвърли се да ме гониш,
загребвай с шепи пролетни води
И с тънката зора ще проговори
сърцето ти, мълчало допреди.

А здрачът е тревожен като песен
на устните на утрешна вдовица.
И облаците тичат във уплаха,
за да избягат страшното събитие.