изповед

Защо ли сега съм се втренчил назад
и се ровя във скрина на лепкави спомени?
Душата се сепва, когато усети порой
И се впива в пръстта, и наостря своите корени.

Изповядвам, че никога няма да бъде така –
лятото, чайките, соленото хладно море,
на момичето нежните пръсти, които не искам да спра
и градът, който даде на болката брегове.

Изповядвам блаженото синьо небе
и на облака черен развятата грива
Знам, не влиза кракът ми в небесното стреме –
мисълта за това
неизбежно ще избелва косата ми
от черно през сиво.

Изповядвам стихиите, дето до мене направиха път
и ме чакаха търпеливо да им дам имена.
“Ти си въздух, ти си огън, ти си камък, а ти си вода”
Изповядвам, че нямаше смисъл да бъде така.

Но когато душата не плачеше, всичко бе иначе –
събирах дървата за огрев и се смеехме с вятъра, и събаряхме всички огради
Но усещам как силно ме влачи реката с годините
и си мисля за края. И гърмят водопади.

Изповядвам и на тези куплети измамата –
отровата в думите, жилото в римата.
С тебе търсихме сладката тайна на двамата,
но се спряхме пред страшната тайна на Тримата.