едно дърво посява…

Едно дърво посява свойте семена във мен.
Опитва се да ме превземе.
Отвътре…
Но страх от ветрове попътни
и двама ни внезапно бе обзел.
И вече губим цвят и очертания
и в две различни пропасти сме вече –
над мен небето в синьо се облече
и аз забравих старите терзания
за тази наша пролет непостигната,
за топлите гнезда, за клоните любящи,
на птиците за бързата изящност
и за земята, дето ги убива.
А ти… Ти все така се къпеш
във млякото на уличните лампи.
Обичам тази гледка странна,
Но да танцувам с теб е твърде късно.
Нападнат от предчувствието странно
за вечност не от Бога
опитвам се и все не мога
да хвана дяволската й опашка.
Като насън убягват ми сезоните –
кой със скреж във косите,
кой със трънче в петата…
Ти чакаш будна онзи миг-проблясък,
когато в тъмното на свойта възраст,
невидимо от любовта притиснат,
ще ти прошепна, ще ти кажа:
„Не съжалявам, че съм те измислил.“

Успях ли самотата да излъжа?
Проклета тайна!
Небето прати ми наставница-надежда,
познала само лошата безкрайност;
от ужаса направих прежда
да изпреда вретището покайно
и днес не съм ни весел, нито тъжен.

Днес трябва да забравя, че е нощ,
да си представя пламналата нива,
която сме разрязали наполовина
с пътеките си…
Ето – закъсняла жътва,
разделен час…
В задушен въздух всеки бяс заглъхва,
солта белее като кости между нас
в следи от стъпки – кладенци изсъхнали.

…Отново губим цвят и очертания
и две различни пропасти сме вече,
но ти не казвай: „Няма го, замина!“
Но ти не казвай: „Няма го, далече е!“
Едно дърво посява свойте семена във мен.
Опитва се да ме превземе.

И утре
благословена светлина ще рукне,
над нивите ще блесне ден,
но няма погледът да трепне
от тази катастрофа във житата!
Към теб с отлитащото лято
отколе съм затръгвал…
Всяка сутрин за теб ще осъмвам,
ще ме стига сънят сред тревата;
ще нехая дали пътя съм сбъркал.
Потърси ме с очи чак когато
от полето, от нас ненагазено
отлети и последният щъркел,
щом врабчето изпие от локвата
и последната глътчица слънце.