tribute to… Стефан Цанев

Душата ми плаче за храм.

На камъни остри по пътя си стъпих
И бликна от раните кръв – като миро.
Сърцето ми стана елейно кандило,
ръцете ми – свещи,
умът ми – тамян,
всеки поглед – сълза,
всяка дума – молитва.
Душата ми плаче за храм.

Препасах деня си със кожен колан,
Нощта ми безсънна навлече вретище,
Със пепел покайна зората посипах,
В пустиня ридаех
и длани издигах
нагоре, нагоре…
Останах без сили,
а нямам в ръцете си нищо –
ни капчица жива вода,
ни бяло перо от ангел-хранител.
Душата ми чезне по своя олтар –
Кога ли, кога ли ще бъда пречистен?

Душата ми тръпне в предчувствие свято
И ето – събужда ме тайният глас,
След хиляди нощи най-после дочакан.
Угасва в зениците земният сън
И някъде в мене врата се отваря;
Разпятие сочи пътеката родна –
Като птица небесна се връщам дома –
без спомен за грях,
без име,
без болка – и само,
преди да замина, преди да ме няма,
върху тъмния ъгъл
на стара икона
Следа от дъха си със устни оставям.

Душата ми плаче за храм.