Bulgaria: Stupidity to Share

Стилизираният тиган с яйцето на око в средата, обрамчено с парченца червени чушки и зелени краставици разбираемо се превърна в повод за напълно заслужено глумене с дизайнерския фарс, наречен “Бранд България”, за който българският данъкоплатец плати над един милион. Шаренията обаче, оказа се, си имала и “творческа обосновка” във вид на концептуален кратък текст, който привлече вниманието ми във Фейсбук. Прочитайки “обосновката”, човек започва да разбира картинката на тигана с яйцето – и обратното. Защото графичната безвкусица никога не идва сама – обикновено тя върви под ръка с различни други безвкусици.

Нашата държава много обича да плаща за подобни неща. Спомнете си налудничавите суми, дадени за откриване на профил в Twitter на някаква държавна институция. Най-вероятно и за онзи масраф някой е написал убедително звучаща “обосновка”, способна да хване дикиш единствено в недрата на изключително семпло организиран, но разпореждащ се с крупни суми бюрократски мозък – есенцията и двигателя на родната администрация, несменяемият “втори ешелон” на всяко управление.

Нека се зачетем в този забележителен текст, целящ – и очевидно успяващ – да помогне на администратор от вогонски тип да вземе своето управленско и финансово решение.

Творческа обосновка (текстът е взет от тук >>>)

Започнахме с ритуалната погача и слънцето. В България ние посрещаме важните гости с погача, сол и мед. Това е ритуал от вечни времена, практикуван на нашите земи. Споделянето на хляба с госта е в сърцето и душата на всеки българин.

“Защо сте започнали изобщо” е първият въпрос, който спонтанно ми се иска да задам на авторите. Но го преглъщам и продължавам по-овладяно: защо започнахте именно с ритуалната погача и слънцето? Аа, вие сте си го казали в следващия ред: защото така “посрещаме важните гости” у нас. Ясно. А как посрещаме неважните? Текстът мълчи. Истината е, че важните гости у нас ние посрещаме (ама наистина, не според етнографските книги) с различни печени меса. Също така с предястия, салати и др. За пиенето дори не ми се отваря дума. Също така не ми се отваря дума за израза “ритуал от ВЕЧНИ времена, практикуван НА нашите земи”. От такива изречения боли, наистина. Но няма как да ви обясня тази болка, уважаеми обосноваващи се творци. “Споделянето на хляба с госта е в сърцето и душата на всеки българин.” – така е. Другите народи, разбира се, посрещат гостите си с ритници и си ядат хляба скришом. Трябвало е нещо да се допълни и за любимата ми (как сте я пропуснали?! тц, тц…) “традиционна любов на българина към децата си” – по подобни причини (останалите народи, както знаем, обичат да мъчат децата си, като ги бодат със специални игли).

В центъра на всяко лого ние поставихме слънцето, така както е било видяно от праисторическите ни предшественици – голям кръгъл предмет, вечно движещ се по небосклона.

Праисторически, праисторически… колко да са праисторически? Праисторически в смисъл на неандерталци? Или още по-назад? Много ми допада и прозрението за уникалното само за нас българите праисторическо възпрятие на слънцето – “голям кръгъл предмет, вечно движещ се по небосклона”. По аналогия, най-вероятно праисторическото виждане за въздуха сигурно е “нещо невидимо, което вдишваш и издишваш”, за огъня – “странна червеникава или жълтеникава субстанция, съпроводена с усещане за топлина”. Какво нещо е мъдростта на вековете! Особено българската, разбира се.

Около слънцето, символ на безкрайността, поставихме всички пейзажи и предмети които огрява българското слънце – планините, плажовете с чадърите, розите и зелените листа, минералните води и морето.

Големият кръгъл предмет (слънцето) наистина огрява доста неща, но опитът всички те да бъдат изчерпателно включени в логото (“ВСИЧКИ пейзажи и предмети”) ми се струва прекалено амбициозен. Свеждането им до планини, чадъри, рози, зелени листа, минерална вода (не знам как се изобразява точно минералната вода, но пък не съм дизайнер, в края на краищата) е разбира се въпрос на това какво творецът е намерил за най-представително за България.

От фреските на Кольо Фичето до цвета на небето, от плодовете на Майстора до народните носии, от новите софийски небостъргачи до съвременните спа центрове, ние избрахме смесица от модерни и вечни цветове.

Софийските небостъргачи съм ги пропуснал явно. Както тях самите, така и характерните им цветове (не знам дали модерни или вечни). Между другото, Кольо Фичето не беше ли строител? Фрески очакваме от иконописец, не от (макар и прекрасен) дюлгерин.

Резултатът е: Една динамична кръгла форма, с интригуващи елементи и очароващата наивност на автентично чуство на радост. 

(бел. авт.: автентичният правопис е спазен. Именно “чуство”).

Елементите наистина интригуват, но не в добрия смисъл. Наивността също е налице, но тя не очарова, а напряга – особено като се сети човек колко ни е струвала във вид на пари. Чувството на радост е автентично и не го оспорвам, но са го изпитали най-вероятно единствено авторите на “бранда”, получавайки хонорарите си. Честито.