Руските бардове, част I. Какво е авторска песен?

Уважаеми колеги и приятели, предлагам на Вашето внимание избрани страници от невероятното изследване върху руската авторска песен на Лев Аннинский. В нея можете да се запознаете с портретите на легендарните руски бардове, като се започне от Вертински, Анчаров, Галич, Окуджава, през Юрий Визбор, Ада Якушева, Александър Городницки, Евгений Клячкин, Юлий Ким, Владимир Висоцки, та чак до Афганците, Мирзаян, Долина, Митяев и др.

Преводите са с известни съкращения, спестени са факти и събития, които нищо не говорят на българския читател. Преводите на стиховете нямат претенции за художественост, по-скоро са опит да ги илюстрират – за тези, които не се справят достатъчно добре с руския език.

Надявам се, че запознавайки се с процесите на зараждането и развитието на руската авторска песен, и ние, българските бардове, ще можем да си обясним някои неща или най-малкото – да ги погледнем от друг ъгъл.

Приятно четене! А защо не и дискутиране?!

Христо Граматиков

***

Какво е авторска песен?

За да стане ясна цялата болезненост на въпроса, ще го задам наопаки: а какво е неавторска песен? Има ли такава?

Има. Като обективна реалност. Дадена ни чрез усещанията.

Усещанията трябва да се осмислят.

Неавторската песен – това е авторска песен, чийто автор по някакви външни (за песента) причини е неизвестен или забравен – по вътрешни причини, т.е., поради маловажността, ненужността, несъществеността на това обстоятелство.

Напипваме първия признак: значи, авторската песен, като самостоятелен феномен, се утвърждава там и тогава, където и когато авторството става принципно важен фактор. Важен до степен, че авторът на текста и авторът на музиката, в други случаи професионално допълващи се, образуват някакво свръх-професионално авторско съ-битие. Което се удостоверява още веднъж чрез изпълнението. В другите случаи изпълнителят само довежда песента до слушателите, а тук той е активен интерпретатор, съавтор на събитието.

Идеален вариант за тази ситуация е съединяването на четирите стълба, когато бардът, акомпанирайки си сам, пее песен, чиито думи и музика са негови…

…Когато самоизразяването на душата става по-важно, по-силно и по-високо от всички професионални бариери – тя, душата, започва да ги преодолява с наивна победоносност; тогава и текстът, и мелодията, и гласът, и акомпаниментът започват един друг да се „поддържат” и става поредното чудо на изкуството – ражда се нов жанр.

Когато става ясно, че той се ражда, започват да му търсят име…

Все пак народът избира думата „бард” – кратко, обемно и звънко…

Да опитаме, напускайки теоретичните висоти, да очертаем феномена на авторската песен според живота.

Че предтеча на този жанр е Вертински, трябва веднъж да си го кажеш и да го забравиш. Защото тъжният Пиеро, опиращ се на черния роял и насочващ бели пръсти към натебеширеното си лице – самата тази фигура лошо се съчетава с батальонния разузнавач дядо Охрим и рижия Шванке на Визбор. Да, Вертински прокарва пътя на жанра, но го запълват други. Когато му идва времето.

И времето идва – в средата на века. Някъде около 1953 година, когато полагат в Мавзолея „обикновения съветски човек” и другите обикновени души се отварят за въпросите, за които отговори не се предвиждат.

Запяват. Класиката в жанра е създадена за някакви си пет-седем години. Без каквато и да е смяна на поколенията. В историческия миг. Дружно.

Смяната на поколенията и съответната борба – това е по-късно. През седемдесетте години. Когато се появяват първите последователи. И вторите. И третите. Когато започва стилизацията. И спонтанният артистизъм на първооткривателите е изместен от блестящия артистизъм на разработките. И вече има лоно, в което всичко може да се впише и да се изпее: жанр…

От лукавия се ражда тя на границата на петдесетте години: авторската песен. И влиза в живота. Влиза доста тихо.

На изхода я чака изпитание, не по-малко опасно и даже, в известен смисъл, гибелно: съблазънта. Нищо не можеше, а сега всичко може. Никъде не те пускат, а сега те канят навсякъде…

През седемдесетте години има още един момент на равновесие, когато отслабващото влияние на официоза трябва да се преодолява с демагогски натиск, но може и да се заобиколи, опирайки се на най-новата апаратура… Изходът на борбата е предрешен: апаратурата поевтинява, магнетофоните стават по-малки и по-леки; рокът става по-тежък; вокално-инструменталните групи се умножават – настъпва епохата на клипа и тиражирането; преодолявайки своите гонители, авторската песен от късно-съветската епоха излита във всички посоки и се включва в кръговрата на световните течения.

Между тези граници – преди и след – е времето, което сега можем да наречем “епохата на патриарсите”.

Да се върнем към началото. Патриарсите са лошо въоръжени. Магнетофонът „Яуза” е върхът на желанията, както пишещата машинка „Ерика”, която прави „цели четири копия”.

Това достатъчно ли е”

Да. За да осъзнаеш себе си. За да взривиш ядрото. И тъкмо за това, не повече.

Главното им оръжие не са магнетофона и машинката. Главното им оръжие е китарата. В противовес на такива инструменти, като държавния концертен роял (за професионалните песни) и колхозната гармошка (за народната песен) – бардът опитомява китарата, най-окаяната, с печата на презрението, рожба на еснафския дух. Той е взема направо из-под фикуса и мушкатото, от клетката на канарчетата. Може би затова я и взема, защото китарата е символ на отреченото. Едно към едно…

Полето на дейност малко прилича на уютен еснафски дом.

На първо място, това е интелигентската кухня. Извоювано късче суверенна територия сред колективно-доносническата мишеловка.

В тази индивидуална кухня, в този мини-театър, се разиграва песенното вдъхновение. По най-забранените канони. От многооплювания градски романс до пронизаното с религиозен опиум вертепно действо. От нецензурираното войнишко писмо, като от Ремарк получено от западния фронт, до ироничната детска приказчица за жадувания естествено западен Арканзас. А ако е източно, то да е чак от дразнещо невероятните Камчатка-Анапка. А ако е родно, то от Канатчиковата дача… Окуджава, Галич, Новела Матвеева, Ким, Анчаров…

А извън границите на интелигентската кухня?

Там е още един гениално режисиран мини-театър: улицата, двора. С характерния уличен хрип виртуозно се втурва в песента подкования в ГИТИС Висоцки.

И накрая, накрай града, по-точно, на маршрута – „в далечните Карелски езера” – седи край огъня утрешният геолог – студентът с раницата. Защо точно геолог? Обяснява го Борис Слуцки: геолог – това е единствената интелигентска професия, свързана с работа на чист въздух. Здрава работа, здрав дух. Тук, край огъня е другото огнище на жанра. Визбор, Городницки, Дулов…

Съответстваща на историческия декор палитра от характери и маски. Но има общ тон, лайтмотив, свръхзадача – чувството за независимост.

Точно на тази независимост и реагира толкова тревожно властта. И правилно! Тук е главното предизвикателство и главният скандал. По-лесно е да се справиш с нагъл бунт, отколкото да понесеш невинното вдигане на рамене и нежната усмивка, която бардът изпраща към притихналата зала:

– Аз само песничка ще ви изпея…

„Песничка” – това е опорната точка вътре в душата. Паролата на личността – тайната свобода. Дар, предизвестен от Пушкин и завещан от Блок на руската интелигенция. Същият този дар, който тя закопа…по-точно разкопа, когато можеше да го направи…

Така или иначе, авторската песен, родена в руската история във втората половина на ХХ век, е част от тази история. От момента, в който дядо Охрим изпраща на мисия своя „Батальонен разузнавач”, до момента, когато е решено да се съберат и споменат всички, т.е. да се направи равносметка.

Разбира се, равносметката не е окончателна. Аз изобщо се съмнявам, че в културния живот са възможни окончателни изводи…

Защото авторската песен е не професионално явление, а…тук ще употребим израз, завещан ни от един велик философ: „човечно, прекалено човечно”.

Дано го запазим такова в многотомната човешка история.

***

Лев Анниски, „БАРДОВЕТЕ”

Сапронов 2005, Иркутск

Преводът е със съкращения.