Mea culpa

[по повод убийството на о. Стефан Камберов]

Когато една партия лицемерничи, това се нарича политика. Когато църквата изпадне в лицемерие, това се нарича грях. Нищо повече и нищо по-малко.

От много време не бяхме виждали патриархът да се обръща към нацията. По повод на убийството на свещеник Петър Камберов синодът подготви нарочно изявление, прочетено в прайм-тайма лично от Негово Светейшество.
Светият синод излезе пред народа единствено за да измие ритуално ръцете си. Разбрахме, че кръвта на жертвата-свещеник е върху всеки друг, но не и върху духовенството. Всички други са виновни – медиите, политиците, държавата и разколниците; единствените невинни се оказаха каноничните епископи.

От изявлението научихме още няколко неща:

Ръководството на църквата по принцип не се чувства отговорно за деянията на своите служители – нито за най-драстичните (убийство), нито за по-леките простъпки и вопиюща “несъответност”, с които всички сме свикнали. “Наказателната отговорност е лична”, намериха за необходимо да повтарят клириците, без никой да е поставял под съмнение този наказателноправен принцип. Твърде несръчно излизане от положението, тъй като никой не мисли, че епископ Натанаил или който и да е друг трябва да понесе наказателна отговорност за деянието на своя подопечен свещеник, ако е извършено от него (защото тук е съществено да се придържаме към един друг принцип на наказателното право – всеки трябва да бъде считан за невинен, докато вината му не бъде доказана). Целият разговор е за моралната отговорност, за гласа на християнската съвест, която по дефиниция се обръща навътре, към себе си, за да търси причината за извършения грях. Християнската идея да търсиш вината за световното зло първом в себе си явно не е пуснала твърде дълбоки корени в нашия висш клир.

Всички фактори извън клира са враждебни и злонамерени, докато самият той пребивава и ще продължи да пребивава в самоправедно-жертвена поза.

Освен притеснението от внезапно осветилия ги медиен прожектор, епископите ни не усещат друг вид притеснение. За най-страшен грях, извършен от ръкоположен от каноничен епископ свещеник, се говори като за рутинна неприятна последица от някакви обективно сложили се процеси в Църквата. Няма вътрешен скандал – нито в главите на епископите, нито в жестовете, езика, темповете на реакция към това събитие. Няма болка и ужас от опасението, че за много души, неукрепнали или чужди на вярата, то може да се превърне в препъни-камък по пътя им към Църквата. Защото освен всички други отговорности, ние, християните (предполагаме че и епископите са включени) сме отговорни за образа на Църквата в света: “Тъй да светне светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец” (Мат. 5:17)… Кротко и дипломатично, в тромави изречения, някакви духовници се опитват да обяснят на хората защо интуициите им, че отговорността в Църквата е нещо много по-сериозно от наказателната отговорност, не са верни. Християните знаят, че Бог допуска такива злодеяния и като знаци за цялата църква, призовавайки по този начин всички към покаяние. Заети с важни канонични и имотни спорове обаче, нашите владици явно не усещат тази знаковост. И да има знак, казват ни те, той не е отправен към нас, а към другите, към лошите.

Синодът категорично отказва да поеме каквато и да било отговорност за моралната разруха сред своите. Този страстен отказ от колективна отговорност обаче някак странно се съчетава с готовност такава да се вмени на всеки друг абстрактен и колективен субект. Неочаквано добре е приета позицията на СДС за поемане на политическа отговорност (не е съвсем ясно какво означава това) за разкола в БПЦ. Най-малкото, което може да се каже, е, че синодът мисли непоследователно по този въпрос. Единственото оправдание за тази недоразсъдливост е възможността синодалните старци да са забравили, че “негово благоговейнство” е действал от името на Църквата, а не за да реши проблем от своята собствена лична или имуществена сфера. Извършено е брутално убийство в името на Църквата, където той е поставен за пастир.

С такава щраусова политика и пилатовски изявления ръководството на църквата подкопава и без това разклатеното обществено доверие към нея. И което е по-страшно – опитва се да представи позицията си като архи-християнска. В случая обаче, интуициите на българина са по-верни от привидностите на тази всъщност анти-християнска логика. Българинът е наясно, че всеки може да сгреши. И че всеки отговаря пред Бога лично. Но той знае, усеща и друго – че Църквата е място, където от хората се очаква да се преодоляват греха. От своя страна, хората очакват от Църквата да бъде коректив на обществото, да бъде различно пространство, да създава примери за подражание.

С посланието си синодът сякаш ни казва, че Църквата е място като всички останали и че нямаме право да очакваме нещо друго. Ако дори убийството (при и по повод изпълнение на служебните задължения – по смисъла на наказателния закон) си е лична работа на свещеника, то логично е да предположим, че и много други свещенически прояви излизат извън грижата на епископата – пиянство, разврат, кражби, хомосексуализъм, педофилия… Какво ли остава тогава? Чистотата на вярата, може би. Добре е да се помисли какво означава това. Дали Православието се изчерпва със знанието и възпроизвеждането на някаква застинали догматически формули или то е живот в Христа, живот-образ на Христовата жертва “за всичко и за всички”.

Запитан дали чувства лична отговорност за станалото убийство, епископ Натанаил, пряк “началник” на вероятните извършители, отговори в предаването “Сеизмограф” еднозначно: “Не, не чувствам”. Може би това би било разбираемо, ако Църквата беше търговско дружество, а той беше просто управител на подчинените си. Дори в политиката и в управлението има такова нещо като поемане на отговорност за чужди действия. Именно защото се предполага, че е призван да действа в обществен интерес, един министър подава оставка, ако бъде публично уличен в уронващи престижа на институцията действия, или ако негов подопечен служител допусне гаф, или ако поради недостатъчен контрол някъде в системата е настъпил сериозен проблем, дори без пряка връзка с действията на конкретни служители. Нашето очакване министрите да се държат така е следствие на нашето разбиране, че общественият интерес създава техния държавнически пост.

Какво да кажем за Църквата? “Паси моите агънца”, завещава Христос на свети апостол Петър, когато възстановява неговото апостолско достойнство. И тези думи, по силата на апостолското приемство, се отнасят към всеки епископ в Църквата. Това са думи на любов и грижа, думи, с които Господ дарява голямо доверие и голяма власт на своите служители. А тази власт (това често се забравя) е свързана с голяма отговорност. “Ако пък лошият оня слуга каже в сърцето си: няма да дойде скоро господарят ми – па начене да бие другарите си и да яде и пие с пияниците – господарят на тоя слуга ще дойде в ден, в който не очаква, и в час, който не знае, и ще го отдели и подложи на еднаква участ с лицемерците; там ще бъде плач и скърцане със зъби” (Мат.24:48-51).

От епископа в Православната църква се очаква да бъде духовен баща на свещениците в епархията, техен наставник и учител. Ако синът извърши убийство, нима бащата няма да почувства вина? И ако няма вина, значи – нямало е нормални семейни отношения; нямало е семейство. Ако един епископ не може да каже от дълбините на сърцето си: “Аз съм виновен” за тежкия грях на духовното си чедо, то по-добре е да замълчи. И да си потърси друго житейско поприще.